"Нещастник, Нещастник" - крещи един глас вътре в
мен. Затова, че съм отново сам, че за мен отново
няма надежда. Имам чуството, че ще съм винаги
сам. Защо ли? Защото изгубих нещо истиско - моята
истиска любов. Убих я, аз я убих с моята ужасна
ревност. Сега стоя там самичак под дъжда, плачещ за теб, за това,
 което си обещахме. Това, което чакахме толкова дълго да се случи,
 бяхме толкова близо. Колкото повече време минава, толкова
повече расте болката. Моля се на господ да те върне при мен. Без теб
не съм същият щастлив човек, който бях. Не ти липсват дните,
когато никой не можеше да ни раздели, защото любовта ни беше
 по-силна от всичко друго. Винаги гледах да си щастлива. Винаги
гледах да не правя грешки. Колко много ми липсваш. Знам, че и да
 искам, няма да мога да спра да те обичам. Както ми каза една
приателка: "Винаги ще се сещаш за нея, дори като остарееш ще си
 казваш - имаше едно момиче, толкова много го обичах." Знам, че дори
 и да искам няма да мога да те забравя, толкова навътре си влезнала
 в сърцето ми и не мога да те махна оттам. Не мога да забравя този ден,
 в който за последно те видях. Отначало ти плака, макар че ти искаше
 да ме оставиш, аз толкова много се сдържах. Имах чуството, че
няма да мога да плача. Нямахме много време и аз те попитах:
"Сигурна ли си, че искаш това?" Ти просто ми отговори: "Да." И тогава
 изостанах назад, защото усетих колко сам отново оставам, че няма
повече да те видя, че изгубих най-ценното нещо в живота ми. Ти
се обърна, видя ме как плача, дойде, прегърна ме, а знаех, че това
 е за последно. В посления ни час заедно не можех да спра да
 плача, защото ти беше най-хубавото нещо в живота ми. Показа
 ми, че мога и аз да бъда истиски обичан, защото преди теб никоя
 не го показа, както ти ми го показа. Сърцето крещи от яростна
 болка за това, че отново е разбито. Много пъти го въстановявах.
Но този път липсваха цели парчета и така си останах с разбито
 сърце. Аз съм един убиец. Убиец на любов. А пръстенът все още стои
 в мен да ми напомня, че съм прокълнат да съм сам.