Беше късна есен. Листата на дърветата почти бяха окапали. Но все пак време беше – скоро щеше да започне да вали сняг. Комините на къщите отдавна вече пушеха. Беше свечеряване и всеки беше на топло в къщи. Само един белобрад старец зъзнеше навън. Старец, над който животът беше стоварил цялата си тежест.
   Той имаше една рожба – син. Бе останал вдовец млад, защото жена му беше починала при раждането на детето. Тя се казваше Анастасия. Старецът, чието име беше Георги, кръсти невръстната си рожба на покойната си съпруга – Анастас. Дядо Георги бе отгледал сина си с много обич. Грижеше се за него и го закриляше. Обичаше го, не само защото му беше син, но и защото когато погледнеше в очите му, той виждаше Анастасия. Дядо Георги, въпреки че едвам свързваше двата края, успя да отгледа и изучи Анастас. И когато старецът реши, че вече може да е спокоен за рожбата си, синът му се събра с лоши хора. Те му разправяха, че не е длъжен да се грижи за баща си , че вече не е зависим от него и че не трябва да изпитва чувство за вина, защото е изоставил човека, който го е отгледал.
И Анастас ги послуша. Намери си работа, дом, ожени се, но не успя да си уреди живота докрай без баща си. Затъна в дългове, изгуби дома си, но не смееше да се обади на дядо Георги след като цели двадесет и пет години не го бе потърсил. И в този момент на отчаяние той си спомни думите на някогашните си приятели. И видя в лицето на баща си спасение. Реши да се възползва от бащината обич и да отнеме всичко, което дядото имаше. Премести се при него заедно със семейството си. А старецът бе толкова щастлив.
- Сине, къде се изгуби? Помислих, че и теб съм загубил. Не виждах смисъл да живея. Но знаеш ли, синко, въпреки това аз се молих на Господ да се върнеш. И той чу молитвите ми.
- Да, чу ги – сухо отвърна Анастас. Баща му продължи.
- Оженил си се и внук ми водиш! Благодаря ти, Боже! Благодаря!
   Но един ден радостта на дядо Георги бе прекратена. Анастас си бе намерил нова работа, бе започнал живота си отначало. Веднъж, когато се върна в къщи, Анастас промърмори свирепо:
- Татко, трябва да поговорим.
Тогава дядо Георги за пръв път от много време погледна в очите на сина си. Но там той не видя Анастасия. Видя един свиреп и нечовешки поглед. И наистина се уплаши. Анастас виждаше това, но продължи.
- Достатъчно дълго живя с нас.
- Отново ли си тръгваш, сине? – с мъка проговори старецът. – Пак ли ме напускаш?
- Не аз си тръгвам, а ти. Не сме длъжни да се грижим за теб. 
  Ти не ми даде нищо, докато бях дете.
-Но, сине, Анастаско - проплака дядо Георги, – защо говориш така? Аз те хранех, обличах, изучих те...
- Млъкни! – изкрещя Анастас. – Ти никога не ми даде това, от което истински се нуждаех – майка. И сега ще последвам примера ти и няма да ти дам това, от което се нуждаеш – дом, храна, семейство.
- Защо, момчето ми, говориш така?
- Стига си скимтял като куче. Махай се! Изчезвай от дома ми! И никога не стъпвай отново тук!
   Очите на дядо Георги се насълзиха. Той заплака и излезе. Вратата се затръшна след него. И той остана сам. Това бе причината той да скита и трепери от студ, когато всички си бяха у дома.
- Анастасия! Анастасия! Къде сбърках, Анастасия?
Господи, с какво съгреших! Защо ме остави, Анастасия, защо? – питаше старецът през сълзи. Тогава той чу познат глас. Това беше Анастасия.
- Ела при мен, ела, ела,ела... – чуваше старият човек. Дядо Георги се озърна, но не видя никого. Гласът продължаваше:
- ... ела, ела, ела...
   Старецът седна до една къща озадачен. Запуши си ушите, но все още чуваше шепота на Анастасия. Дядо Георги неусетно заспа.
   Когато се събуди, Анастасия беше до него. Старият човек не разбираше.
- Анастасия! – промълви той. – Къде съм?
- У дома, при мен.
Дядо Георги се изправи. Тя продължи да говори:
- Ти си у дома, всички мъки свършиха, ти си в рая.
Старецът погледна надолу и видя себе си до същата онази къща, до която беше заспал. А до него беше Анастас. Той плачеше, скубеше си косите и повтаряше:
- Прости ми, татко! Прости ми, татко! Прости ми...
- Тръгна да те търси по среднощ. Когато те намери, вече беше късно. – каза Анастасия.
- Но защо ме е търсил, нали той ме изгони?
Анастасия замълча. Дори и тя не знаеше отговора на този въпрос.