Беше късна есен. Листата на дърветата почти бяха окапали. Но все пак време беше – скоро щеше да започне да вали сняг. Комините на къщите отдавна вече пушеха. Беше свечеряване и всеки беше на топло в къщи. Само един белобрад старец зъзнеше навън. Старец, над който животът беше стоварил цялата си тежест.
Той имаше една рожба – син. Бе останал вдовец млад, защото жена му беше починала при раждането на детето. Тя се казваше Анастасия. Старецът, чието име беше Георги, кръсти невръстната си рожба на покойната си съпруга – Анастас. Дядо Георги бе отгледал сина си с много обич. Грижеше се за него и го закриляше. Обичаше го, не само защото му беше син, но и защото когато погледнеше в очите му, той виждаше Анастасия. Дядо Георги, въпреки че едвам свързваше двата края, успя да отгледа и изучи Анастас. И когато старецът реши, че вече може да е спокоен за рожбата си, синът му се събра с лоши хора. Те му разправяха, че не е длъжен да се грижи за баща си , че вече не е зависим от него и че не трябва ...