"Verba volant, scripta manent."

- "Не са нужни думи. В такива моменти те са безсилни. Хората преувеличавате значението им. На нещо, породено от разума, не може да се вярва, а човешкият разум винаги ще е под съмнение."

Стори му се, че стои стои цяла вечност на прага на вратата и не смее да пусне дръжката. Завари я легнала на една страна, свила се като зародиш в майчина утроба и прехапала до болка юмрук. Не бе я виждал такава. Толкова по детски невинна и ранима. Светът й рухна, а леглото й сякаш бе асансьор за етажите към ада. Сега тя беше на последния...

Непознатият глас заговори:

- "Няма добри и лоши. Нощта обгръща свойте светлини, а денят бяга от сенките. До вчера бе просто човек. Същество - винаги държало на принципите си и постъпвало правилно... спрямо себе си. А сега? Какво ти казва привитият й като коса гръбнак, сълзите, попиващи по устните, къдриците - разпиляни по възглавницата, стичащи се като рукнала кръв. Какъв си сега?

Нейният съдник..."

- "Не исках да я нараня. Аз... вече не я обичам. Тя ще остане значима част от живота ми, но трябва да продължа напред."

- "Колко сте предвидими вие, хората... Мислиш ли, че с това ще я утешиш? Тя не иска съжалениe."

- "Да, знам. Иска причина, но няма такава. Просто се случи. Няма го трепета. Доловя ли по улиците познат аромат,не ми напомня за нея.Не виждам бъдещето си с нея до мен."

Както никога досега, той не знаеше какво да прави. Не спираше да мисли. Сякаш чуваше как тя се пропуква отвътре. И този плач... и стоновете... и тази тежка, драматична въздишка - като че ли се сбогуваше с живота... Искаше да каже нещо, ала странният глас го спря:

- "Не смееш да продумаш. А и не бива. Камъчето може да преобърне колесницата... Тишината казва повече. Счупената ваза на пода и разпилените цветя казват много. Вцепенил си се. Целият свят е пред теб, сбран в тази малка стая. А нямаш път пред себе си."

- "Кой си ти? Нима полудявам. Защо не те виждам? Покажи се!... Тя чува ли те?"

- "Не. Сетивата й са толкова притъпени, че не усеща нищо. Времето забавя крачка, а с него и пулсът й. Заслушай се... сърцето й умира."

- "Не искам да я нараня. Не искам. Ще се доближа до нея, ще я успокоя..."

- "Върви. Ще й донесеш само болка. Женското сърце е необяснимо и причудливо. Виждаш ли всички ваши снимки, поставени в рамки. Толкова време заедно, толкова специални мигове, уловени от нея и запазени в паметта й. Толкова много, което не знаеш за нея."

... Внезапно се разтвори пролука в отсрещната стена и ярка светлина, подобна на тази, която понася душите на мъртвите към небето, заслепи очите на младежа и понесе съзнанието му назад в годините... Животът и спомените му се изнизаха като на филмова лента - толкова познати и забравени лица, толкова грешки и успехи. И осъзна това, което винаги подминаваше на път за работа или вечерите с приятели... - тя винаги бе до него.

- "Тя сама ме повика. Всяка жена притежава малък демон, който сърцето й призовава всеки път, щом пролее третата горчива сълза... Имам една-единствена задача - да ти дам съвет как да го направиш възможно най-безболезнено..."

- "Да направя кое?"

- "Да разбиеш сърцето й..." - отвърна гласът, а момчето отпусна глава надолу и недоумяваше. Крайчетата на устните му, някога извисени в усмивка, бяха оклюмали и предвещаваха езерата в очите му да прелеят... Погледът му се луташе във всички краища, докато не се спря надолу, търсейки отговор в марковите обувки...

- "Понякога има необяснима гордост в мен, която ми пречи, но се опитвам да я изключа. Искам да съм искрен с нея. Не искам да я боли, искам да я лекувам от всичко."

- "Не забравяй едно - по-трудно се къса огърлица от цветя, отколкото желязна верига. Утрешният ден не е ново начало, а продължение на вчерашния... От утре животът не започва отначало. Всеки носи отговорност за последствията от казаното или премълчаното, а тя винаги ще помни днешния ден..."

Най-накрая се осмели. След първата несигурна крачка последва втора. Без да усети, се озова до леглото й. Беше се вкопчила в стената. Доближи се леко и внимавайки да не я нарани, легна зад нея, притиснал се плътно до тялото й. Зари устни в косата й, затвори очи, пое дълбоко въздух и я помириса като за последно... Прегърна я с дясната ръка и остана така без да обели и дума, забравяйки за гласа в главата си...

Цялата болка се бе утаила в гърлото й, но с последни сили тя прошепна:

- "Остани с мен, докато заспя..."

Той не отговори нищо. Притисна я още по-силно към себе си и я затвори в оня приятен, желан затвор на обятията си, за който тя от първата им среща мечтаеше. По-красноречив отговор нямаше. Без думи. Нямаше нужда... Топлината на тялото му, дъхът му... бяха достатъчни. Усещаше сърцето му близо и знаеше, че то вече не тупти за нея.

Слънцето изгря и тя притвори очи. Намери се отново в същите прегръдки, в които бе заспала. Не бе си заминал... След час той се събуди, като че усещаше как погледът й се впива в лицето му. Забеляза куфарите до вратата. Погледна я и не можа да откъсне очи. А очите му задаваха хиляди въпроси. Тя прехапа небрежно устни, не знаейки какво да прави, потърка с длани коленете си и се изправи, обръщайки му гръб. Стана рязко и я спря. Гледаха се... Какво ли си казваха без думи? Момичето не издържа на мълчанието и разтвори устни, за да каже нещо, но като с магнит устните й веднага се събраха. Стисна проклетите устни, сякаш да ги накаже и намери смелост да се усмихне и да му каже:

- "Очите ти са пълни..."

- "Пълни с какво?"

- "Не знам. Сякаш винаги са били празни..."