ПРОСЯКЪТ
Утринната служба в катедралата свърши. Храмът се изпразни и просещите отвън, поеха към подлеза - там потока от хора беше по-голям.
Симо понечи да тръгне, но се отказа. Загледа се в минаващите. Знаеше кой ще подхвърли монета в движение, кой ще се бръкне по-дълбоко, заглушавайки угризения на съвестта. Най-много бяха тези, които пускаха парите, вторачили поглед в отрязаните му крака и още неотминали произнасяха: „Да пази Господ”. Съжаляваха го, но не скриваха доволството, че това нещастие е далеч от тях. Виждаше погнусата им и му ставаше тъжно. Пета година вече Симеон живееше така, ако може да се нарече живот безкрайното усилие да оцелее. Недояждане, мизерия, фантомни болки, самота... Но трябваше да стигне до дъното - най-тъжния и пуст ъгъл на живота, за да осъзнае, че проблемите, които го тласнаха в онази дъждовна ноемврийска нощ под влака, бяха разрешими. Толкова малко му трябваше тогава за да изплува, а се огъна. Сега впрягаше цялата воля в сакатото си тяло, за същия този живо ...