Проза и цигарен дим

На кафе с колегите едва ли беше най-добрата идея, но този път Тео реши да направи изключение, което съответно предизвика няколко доста учудени погледа. Колегите му отдавна бяха спрели да го канят с тях, когато отиваха заедно някъде след работа, понеже знаеха какъв отговор ги очаква. В интерес на истината те останаха приятно изненадани, че днес Тео няма да се „цепи от колектива” и ще прекара безгрижно с тях час, може би два в любимото им кафене под сянката на един кестен, който беше цъфнал само преди няколко дни.

Ето, че се запалиха първите две цигари... под цъфналия кестен. Последваха ги още три. Но кръгът не се затвори. Тео така и не се беше научил да пуши нито в училище, нито в гимназията, нито като студент. Все не намираше време за това.

Полагаше огромни усилия да следи разговора, който се водеше на масата. Думи и реплики, облечени в дим, се разпиляваха във въздуха, без да успеят да достигнат до никого. Петимата, с които Тео пиеше кафето си, му бяха толкова чужди и толкова далечни, че дори не виждаше смисъл да се опитва да разсее дима. Беше прекалено гъст. Като че ли всеки от тях се беше затворил в собствена капсула от пушек, опитвайки се да скрие от света онази своя страна от характера, която без димната завеса би блеснала в цялата си „прелест”.

Разговарящите прескачаха от тема в тема , сякаш се страхуваха да се поровят в която и да е от тях. Вече от половин час Тео наблюдаваше безмълвно застиналите в еднотипни изражения лица на колегите си, които излъчваха такава самоувереност и сигурност в това, което казват, което са и което ще бъдат, че дори самият той би им завидял, ако не знаеше колко „непоклатими” всъщност бяха. Чувстваше се като на представление на кандидат-студенти в Театралната академия, на които току що бяха казали, че са минали първи кръг. Цигареният дим най-безгрижно се издигаше нагоре и се изгубваше в нищото, оставяйки там долу, след себе си, няколко димящи, празни от съдържание лица и един разговор, който се разсейваше по-бързо дори от самия дим.

Угасна и поредната цигара, която за една от колежките му се оказа последна. В стремежа си да демонстрирa воля и пълна непристрастеност, тя не прие предложената и от чуждата кутия цигара и продължи, но вече с видимо усилие, разговора, който очевидно не беше в състояние да отклони докрай мисълта и, която, както ставаше ясно от трескавите и движения, все по-силно я дърпаше към димящите пръчици.

Тео не откъсваше очи от нея, изследваше с изключителен интерес всяко нейно движение и всяка нейна реплика, която несигурно се прокрадваше между тези на останалите. „Моите цигари са моята крепост” – помисли си Тео и неволно се усмихна. Цялата самоувереност, цялата непоклатимост, която допреди малко излъчваше тя, беше изчезнала заедно със стената от цигарен дим. Ръцете и невротично започнаха да пълзят по чашата и, но това определено не помогна. В очите и се появиха първите нотки на страх и дори лека паника, посегна към кутията на мъжа до нея и припряно извади една цигара. Още с първото дръпване хармонията отново се възцари. Желязното изражение се завърна победоносно на бял кон и тя отново се отпусна в стола си.

Колко ли пъти се беше опитвала да ги откаже? Но така и не беше успяла. Дали само никотинът беше причината за погубващия навик? А може би истинската причина се криеше другаде – а именно в страха, в страха да не изпуснеш спасителния пояс и да започнеш сам да се бориш с вълните, в страха от това да не бъдеш отхвърлен, разголвайки се докрай пред себе си и пред останалите. Мислите на Тео го отведоха до поредната крайност, което леко го смути. Вероятно всичко това беше самата истина, но нима не беше и той част от давещите се? Разлика беше в това, че той все още се държеше. Но не търсеше ли и той своя спасителен пояс като всеки друг? Не, той беше решил да плува до последно, до пълна изнемога. Може би точно това беше причината да гледа на всички останали с известна доза скептицизъм и разочарование, което в голяма степен му пречеше в общуването. Все пак никой не обича да бъде критикуван. Но това Тео отдавна го беше разбрал и затова понякога просто предпочиташе да замълчи.

Неусетно за едни и твърде „усетно” за други мина оше половин час. Разговорът, от който в съзнанието на Тео не се бе запечатала нито дума, в комбинация с целия този дим и безуспешните опити все пак да разбере нещо повече за емоционалния свят на всеки един от събеседниците си, го бяха изцедили напълно - един нищо и никакъв безгрижен разговор.

Тео имаше нужда от презареждане и без много да му мисли се запъти към парка, който беше съвсем наблизо. Имаше нужда за малко поне да не мисли. „Може би трябва да запаля цигара” – каза си Тео и се усмихна иронично.

В следващия момент усети, че някой го гледа. На няколко метра от него в тревата беше седнало момиче със скицник, опрян на коленете, и молив в ръка. Гледаше го и просто се усмихваше. В очите и танцуваха слънчеви лъчи, а косата и беше небрежно прибрана назад. Посегна към раницата си и докато ровеше в нея отново погледна към Тео и най-любезно попита:

- Извинете, имате ли огънче?