Взех моя четиригодишен син от детската.
- Тати, ще ми купиш ли една пръчка и кибрит и като я запаля, тя да гръмне? – невинно ме попита той.
Младият пироман отново беше гледал образователни анимационни филмчета на Уолт Дисни. Доста се обезпокоих. Утехата ми бе, че все пак желанието му не беше толкова абсурдно, колкото предишното.

Ретроспекция: зората на предишния ден:
Баща и син вървят по улицата. В устата на бащата зловещо пикира мушица. Бащата инстинктивно плюе.
- Тати, какво правиш? - пита синчето.
- Плюя.
- Какво плюеш?
- Плюнка.
- Тати?
- Кажи, тати?
- Ще ми купиш ли и на мен плюнка да плюя?

Отново в наши дни:
Мисля си, все пак детето проявява креативност, иска да експериментира. Но е опасно, трябва да му кажа как стоят нещата.
- Не мога да ти купя пръчка динамит, тати. Много е опасно. Като гръмне и ще ти отнесе главата.
- Няма, аз ще я хвърля надалече.
Ето, това вече е разумна приказка. Умно е моето детенце.
- Опасно е, тати – казах му.
- Моля те, тати, ще го хвърля много надалече, чак на госпожите в детската.
Като чух това и се вцепених. Не можех да повярвам на ушите си. Толкова малък, а какви идеи. Хванах го здраво за ръчичка и веднага започнах да се оглеждам за магазин за оръжия и боеприпаси. Голям юнак е моето детенце!