1.

Госпожа Петринска пъхна още две сухи пасти в раницата си. Преходът щеше да е дълъг и изтощителен. Обожаваше старите манастири и атмосферата в тях, но би предпочела да стигне дотам с автобус. А снощи екскурзоводът им заяви по време на вечерята, че трябвало да вървят три километра пеша, след като автобусът ги закара до местността „Елените“. Какви удобства имаше в чужбина само! За подобни мероприятия се наемаха камили или магарета, но никой не катереше чукари пеша. Е, тук нямаше камили. Агнеса Петринска се погледна в огледалото и осъзна, че ще й е нужно не едно, а стадо магарета...

Оставаха още около петнадесет минути до тръгването на автобуса. Госпожа Петринска забеляза през прозореца на хижата, че някои членове на групата вече бяха готови и чакаха навън. Тя също бе готова, но предпочете да остане и да изчака в стаята си. Прозорецът й предоставяше прекрасна гледка, а какво по-хубаво от това да наблюдаваш хората, без те да го забележат.

Стоян кротко похъркваше на леглото си. Съпругът на госпожа Петринска бе отказал да се включи в това приключение с изкачаването до манастира „Св. Възнесение Господне“ . Двамата с майор Делибалтов предпочетоха да играят табла на спокойствие през целия следобед.

Навън вече се бяха събрали семейства Динчеви и Христоскови. И четиримата бяха вече пенсионери, приятели от години и бяха пристигнали заедно. С Динчеви пътуваше и синът им, около 30-годишен, невзрачен и слаб младеж. Госпожа Петринска се зачуди как ли се чувстваше той в тази компания. Цялата група бе предимно от пенсионери, имаше само още едно момче, внукът на госпожа Мишева, но то бе на около 20 години и едва ли можеше да дружи със сина на Динчеви. Агнеса си помисли, че ако тя бе млада девойка сега, никога не би обърнала внимание на младеж като Коста Динчев. Иззад ъгъла се появиха самата Мишева и внукът й.

След малко към групата се присъединиха доктор Карагьозова и съпругът й. Бяха доста ентусиазирани, а раниците им бяха претъпкани. Миг по-късно се появи и инженер Желязков, който изглеждаше невероятно бодър за своите 76 години, макар че недочуваше и беше зле със зрението.

В този момент се отвори вратата на малкото автобусче и се показа усмихнатият екскурзовод, който с жест покани групата да се качат.

Агнеса Петринска грабна раницата си и хукна навън, задъхвайки се.

 

2.

- Надявам се, че се чувствате удобно! – заяви екскурзоводът. – С автобуса за около половин час ще стигнем до местността „Елените“, от където ще започне походът ни. Както вече знаете, ще трябва да прекосим пеша три километра, за да стигнем до манастира. По пътя има приятна гостилница, където ще можем да отдъхнем и да видим манастира отдалече.

Настроението сред пътуващите в автобуса беше превъзбудено.  Всички бяха чували за красотата на манастира „Св. Възнесение Господне“ и за аромата на червеното манастирско вино.

Госпожа Петринска се беше разположила на двойна седалка в средата на автобуса. Така имаше възможност да бъде в течение с всичко. Пред нея бяха семейство Динчеви, а до тях - Христоскови. Отстрани на госпожа Петринска място бяха заели Коста Динчев и инж. Желязков. Зад г-жа Агнеса бяха седнали Мишева и внукът й, а на седалката до тях – семейство Карагьозови.

Екскурзоводът продължи:

- Манастирът е основан през 11 век и е бил опожаряван два пъти, но повече за историята му ще разберете, когато стигнем. Сега ще Ви разкажа за местността „Елените“. Древна легенда гласи, че младеж на име Стоян от близкото село се влюбил в красивата девойка Мария. Но синът на местен турски големец също пожелал да я вземе за жена. Стоян и Мария избягали от селото, но били преследвани от турски войници. Стигнали до тази местност и започнали да се молят да се превърнат в елен и кошута, за да останат заедно и да се спасят. В миг желанието им се сбъднало и в чест на голямата им любов, местните хора избрали името „Елените“.

- И моят мъж се казва Стоян – обади се ентусиазирано госпожа Петринска, и след толкова години все още съм неговата кошута – продължи тя и започна гръмко да се смее.

Всички останали в автобуса също избухнаха в смях. Атмосферата беше приятна през цялото пътуване. Дори Мишева, която беше мълчалива и необщителна, започна да разказва някаква случка от младостта си. Присъствието на внука й я караше да пропуска отделни детайли от иначе пикантната история.

- А знаете ли, че някога мъжът ми е бил сгоден за Лидия Христоскова – изведнъж се обади госпожа Динчева.

Настана неловко мълчание. Тримата – Иван Динчев, Лидия Христоскова и Петър Христосков – се спогледаха, а Лидия Христоскова се изчерви.

- Жени, моля те – намеси се Иван Динчев – караш ни да се чувстваме неудобно.

- Но, скъпи, това е било толкова отдавна – отвърна съпругата му. – Никой вече почти не го помни, а ние успяхме да изградим чудесно приятелство.

- Да, наистина – потвърди Петър Христосков. – Бях забравил за това.

- Как за малко нямаше да имам найпрекрасната майка на света – засмя се Коста Динчев.

В този момент автобусът спря. Веселата група беше стигнала до „Елените“.

 

3.

Природата беше изключително красива. Необятни поляни с няколко нюанса на зелено се преплитаха и създаваха чуден пейзаж под жаркото юнско слънце. Но в този момент Агнеса Петринска не можеше да се наслаждава на гледката, защото любопитството й бе събудено и нямаше намерение да заспи. Трябваше на всяка цена да заговори Жени Динчева.

Групата вървеше бавно, а Христосков правеше снимки на всяка крачка. Агнеса Петринска извади от раницата си пакет пикантни картофени пръчици и сладко ги захрупа. Постепенно се приближи до Жени Динчева.

- Искте ли картофени пръчици, много са вкусни?

- Не, благодаря! – отвърна гжа Динчева. – Имам язва и са ми забранени подобни изкушения.

- Съжалявам – каза Агнеса, но в действителност бе доволна, че всички пръчици ще са за нея.

- Всъщност виновникът за язвата ми  е сред нас – с леко изкривена усмивка каза Жени Динчева след кратка тишина.

Рядко се случваше на госпожа Петринска да млъкне, но в този случай наистина не знаеше какво да каже. Продължи да дъвче пръчиците с широко отворени очи.

 Да, доктор Карагьозова ми причини това – с въздишка изрече Жени Динчева. – Каква ирония на съдбата само, да я срещна точно по време на това летуване, на което дойдох, за да се откъсна от всички проблеми.

- Но аз бях разбрала, че е кожен лекар! Явно не съм чула правилно...

- Напротив, точно кожен лекар е! Преди години имах някакъв странен обрив и попаднах при доктор Карагьозова. Даде ми някакви лекарства, за които покъсно разбрах, че са забранени и причиняват язва. Е, резултатът при мен е налице!

- Колко ужасно! – възкликна Агнеса Петринска. – Съдихте ли я?

 Не, нямаше смисъл, адвокатите ми бяха на мнение, че няма как да се докаже, че точно лекарството е причинило язвата, а и забраната е от покъсна дата. Но аз знам!

- Сигурно не Ви е лесно на тази почивка – с жената, която Ви е разболяла, с бившата годеница на мъжа Ви... – бавно се опита да смени темата Агнеса.

- О, с Лидия наистина сме близки приятелки, миналото си е минало.

- Е, предполагам, че след като се е родил синът Ви.....

- А, Коста е син на мъжа ми! Резултат от краткотрайна лятна любов. Но майката избягала някъде в чужбина и оставила детето на Иван. Но и това е било отдавна, преди да се срещнем.

- Я го виж ти стария! – измрънка под носа си Агнеса Петринска.

4.

Неусетно групата се озова пред гостилница „Бъчвата“. Екскурзоводът се обърна към тях:

- Ще направим кратка почивка. Можете да си вземете напитки. След това започва потрудната част от похода. Разстоянието е кратко, но е много стръмно и изцяло в скалист район. А от прозореца в другия край на гостилницата можете да видите манастира отдалеч.

Всички се втурнаха към посоченото място и след миг ахнаха.

На каменна тераса, като беше заобиколен единствено от отвесни скали, беше кацнал манастирът „Св. Възнесение Господне“. Гледката наистина беше удивителна. Христосков отново се зае със снимките, а Агнеса Петринска възторжено закудкудяка.

Седнаха на огромната маса до прозореца и всички жадно се нахвърлиха на напитките си, които Мишева усърдно сервира. Христосков продължаваше с фотографските си занимания с желание да запамети интериора на гостилницата.

Госпожа Петринска се отдаде на размисъл. Каква странна компания бяха те! Бивши любовници, извънбрачни деца, некомпетентни доктори! И на всичкото отгоре – пенсионери! Ако бяха герои от роман, сигурно днес някой щеше да убие госпожа Динчева. Ще я бутне от скалите и готово! Агнеса Петринска вече беше ставала свидетел на няколко убийства и на опит за собственото й убийство. Заключи, че статистически погледнато, шансът днес да стане още едно убийство клони към нула. Изпита леко разочарование от този факт и отиде за още една лимонада.

Скоро групата беше готова да продължи. Собственикът на гостилницата любезно им пожела лек път и включи телевизора. Госпожа Петринска рязко спря на вратата, защото чу позната мелодия и осъзна, че започва любимият й сериал.

Агнеса погледна отново Иван Динчев, сухото му, но интелигентно лице, с което се увери, че той няма намерение да убива съпругата си и взе решението да остане в гостилницата и да гледа сериала.

5.

Агнеса Петринска не пиеше кафе по това време на деня, затова си поръча чай с коняк. Епизодът свърши точно преди Белинда да отговори дали приема да се омъжи за Едуардо. Напрежението дойде в повече на госпожа Петринска и тя си поръча още едно чайче. Тъкмо довършваше втората си баклава, когато чу някакви истерични крясъци при вратата на гостилницата.

 - Имате ли телефон? – крещеше екскурзоводът като нахълта вътре и кършеше ръце. – Спешно ми трябва телефон! Господи, не мога да повярвам!

- Ето там е телефонът! – каза собственикът и посочи в ъгъла. – Но какво се е случило?

- Тя падна! Мъртва е! Разбирате ли, мъртва е......

Екскурзоводът започна да трепери, обикаляше из стаята и сякаш не можеше да види телефона.

- Успокойте се! Кой е мъртъв? – попита собственикът.

- Вървеше найотзад и изведнъж я чухме да вика, докато пада. Погледнахме надолу и ужас............

Екскурзоводът отново започна да трепери и да говори несвързани думи.

- Но кой? – отново зададе въпрос собственикът.

- Госпожа Жени Динчева! – извика екскурзоводът и избухна в истеричен плач.

Агнеса Петринска се ококори. Истина ли беше това? Нима наистина я бяха убили? И то точно, когато беше решила, че няма опасност това да се случи. Колко жалко, че бе останала в гостилницата и бе пропуснала всичко.

Проклети да са и Белинда, и Едуардо!

 

 

 

6.

- Както ти казах вече, Агнеса, говорих с разследващите и те категорично смятат, че няма престъпление. Било е нещастен случай – заяви по телефона инспектор Дамян Френцов, докато разговаряше със старата си приятелка Агнеса Петринска.

- Аз пък ти казвам за триста и шестнадесети път, че някой я е бутнал! – държеше на своето Агнеса.

- Агнеса, движили са се в колона по един по тесен, планински, скалист път. Госпожа Динчева е била последна. Единственият, който е имал възможност да я бутне, е този пред нея. И това е бил възрастният инженер. А той е може би единственият човек, който явно няма мотив да я убие, след всичко, което ми разказа. Нима наистина си вярваш?

- А ти наистина ли смяташ, че моята женска интуиция греши? Защо госпожа Динчева разказа на всеослушание за годежа на мъжа си? Защо ми сподели за случая с доктор Карагьозова? Защото се е страхувала. Казвам ти, престъпление има! И аз ще го разкрия, с или без помощта на прехваления инспектор Френцов.

Дамян Френцов въздъхна. Нямаше ли кой да спре Агнеса Петринска да ходи по почивки!

 

7.

- Добре, че дойде сега! От туристическата агенция ни върнаха парите и утре сутринта всички си заминават. Тогава ще е късно за разследване! Даже ни дават право да си изберем безплатна тридневна екскурзия до друга дестинация в рамките на следващия месец като компенсация – доволно заяви госпожа Петринска, докато посрещаше пред хижата инспектор Дамян Френцов.

- Предполагам, че не ти се ходи....

- Напротив! – прекъсна го Агнеса, още преди да е довършил.  – Нямам търпение!

- Значи имам срок до края на деня да разнищя това евентуално престъпление. Обичам такива дълги срокове! – засмя се инспекторът.

Агнеса се изкашля и заяви:

- Екскурзоводът е във фоайето на хижата, там са  и майор Делибалтов и Стоян, отново играят табла, но както знаеш, те не дойдоха на похода до манастира. Мишева плете нещо на задната тераса, внукът й се мотаеше някъде наоколо. Иван Динчев не е излизал от стаята си цял ден, не знам къде е синът му. Желязков и семейство Христоскови са в кафенето. А Карагьозови, моля ти се, отишли да берат горски ягоди! Безобразие!

- Както винаги си отлично осведомена! – със смях поклати глава Френцов.

- Без да искам ги видях. На всички съм казала, че си ми племенник и идваш да ни прибереш. Дано Стоян не провали работата!

- Да действаме тогава, лельо! – бодро закрачи инспекторът.

 

8.

На фона на пенсионерската група беше лесно за инспектора да намери във фоайето екскурзовода, който все още не беше дошъл на себе си. С треперещи ръце той подреждаше някакви листове в папки и отпиваше от чаша с уиски. След като отдели няколко минути на „чичо си“ Стоян и майор Делибалтов, Френцов се приближи към екскурзовода и го поздрави.

- Добър ден! Аз съм племенникът на семейство Петрински.

- Здравейте! – отвърна екскурзоводът. – Сигурно сте дошъл да ги приберете. Каква неприятна случка!

- Наистина е ужасно! – отвърна Френцов – А леля ми толкова се вълнуваше...

- От двадесет години съм екскурзовод и никога не е имало нищо подобно в кариерата ми. Дори никой не е губил и копче! А сега това!

- Е, никой няма вина... – вмъкна инспекторът.

- Знаете ли, лошото е, че започнаха да се разнасят някакви слухове – екскурзоводът отново взе да трепери.

- Слухове ли? Какви слухове? – полюбопитства Френцов.

- Че мъжът й я бил убил. А едно убийство по време на мой поход ще срине репутацията ми и това значи край на кариерата ми. Ако разбера само кой пуска тези глупави шеги... Само защото се били карали! Ами кое семейство не се кара в днешно време?

- Предполагам, че не е истина. Иначе със сигурност леля ми щеше да е в течение – измрънка Френцов.

- Всъщност, те наистина се караха същия ден. Аз лично ги чух. В действителност, караше се тя, той почти дума не обелваше. Но чак пък убийство! Физически не е възможно. Аз вървях найотпред на групата, а мъжът й беше зад мен. Госпожа Динчева пък беше най-отзад! Е, можете ли да ми кажете как ще я е убил той!

- Разбира се, че е невъзможно – каза инспекторът, най-добре е да се поуспокоите малко.

…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

- И за какво са се карали? – попита Агнеса, след като инспекторът й разказа за разговора с екскурзовода.

- Нямам представа, а и нямаше как да попитам. В качеството си на какъв имам правото да навлизам в такива детайли? За мен по-интересно е друго – ти защо не си чула, че се карат?

Френцов се засмя, а госпожа Петринска призна поражението си.

 

9.

Госпожа Мишева се беше разположила в едно кресло на терасата и бе заобиколена от кълбета розова прежда. Беше вдигнала очилата си като диадема и броеше бримки.

Забеляза новодошлия и учтиво кимна.

- Добър ден! – отвърна Френцов. – Дойдох да прибера леля си, госпожа Агнеса Петринска.

Инспекторът се надяваше, че ще се заформи някакъв разговор, но жената единствено поклати глава. Агнеса го беше предупредила, че Мишева не е от най-приказливите, но като знаеше критериите на госпожа Петринска, реши сам да си прави изводи.

Френцов запали една цигара, за да оправдае присъствието си на терасата и уж се любуваше на боровете.

- Сигурно съжалявате, че така приключва екскурзията Ви – Френцов реши да премине към темата.

- Ммм, да – сухо отвърна жената.

След нова кратка пауза инспекторът продължи:

- Добре поне, че няма разследване, щеше да е още понеприятно.

Мишева вдигна вежди и попита:

- Че защо да има разследване? Случват се такива неща за съжаление.

- Чух, че се говори, че мъжът й я е бутнал..... подметна Френцов.

- Абсурд! Той беше силно привързан към жена си – каза госпожа Минчева и изпи лекарството си за артрит. Динчев е последният човек, който би направил такова нещо. В това можете да бъдете сигурен!

......................................................................................................................................................

На вратата Френцов за малко щеше да се сблъска с един младеж.

- Вие трябва да сте внукът на госпожа Мишева! – обади се инспекторът.

- А, не, казвам се Коста Динчев – беше отговорът.

Леко озадачен, Френцов продължи:

- О, моите съболезнования за нелепата смърт на майка Ви.

Момчето мълчеше и сбърчи вежди.

- Извинявайте, не Ви се представих. Аз съм племенникът на семейство Петрински – подаде ръка Френцов.

- Благодаря, но тя не ми беше майка. Жалко, че се провали екскурзията на всички.

 

Определено младежът не изглеждаше много опечален, но дали имаше нещо повече от това?

 

10.

Инспектор Френцов влезе в кафенето и си поръча едно капучино. Обстановката беше в силно еклектичен стил. Съчетаваха се елементи от различни епохи, но добрият резултат беше спорен.

На една маса в ъгъла бяха седнали двама души, вероятно семейство Христоскови, а през няколко маси от тях се намираше един възрастен господин, това трябваше да е инженер Желязков.

Мъжът и жената се бяха увлекли в разговор и явно не обърнаха внимание на Френцов.

- Не говори глупости, Лидия! Тя не е способна на такова нещо.

- Много жени на възраст постъпват така. След такава загуба. Просто в един ден без особена причина взимат фаталното решение и .....

- Гледаш много филми, моето момиче.

Инспекторът се зачуди дали говореха за госпожа Динчева, дали Лидия Христоскова намекваше, че се е самоубила и какво имаше предвид с тази „загуба“. Дали пък Лидия не беше замесена и нарочно не се опитваше да внуши идеята за самоубийство?

Тъкмо реши, че продължението на разговора ще му даде търсените отговори, когато семейство Христоскови станаха от масата и напуснаха кафенето.

Френцов се завъртя към ъгъла, в който се намираше Желязков и вдигна чаша за поздрав. Мъжът му отвърна и попита:

- Сигурно сте дошъл да приберете някого, а?

- Да, леля ми и чичо ми – Петрински.

- А, хубави хора са те! Не като другите в групата.

- Не Ви допада компанията ли? – попита инспекторът.

- Лоши хора, видяха й сметката. А и тя си беше скандалджийка. Каквото потърсиш, това намираш. За моите години съм се убедил в правотата на тази поговорка.

- Намеквате, че........... Смятате, че госпожа Динчева е била убита? – с престорено учудване попита инспекторът.

- Не смятам, а съм сигурен! – закима инженерът.

 - И аз дочух някакви клюки, че се карала с мъжа си в същия ден – подметна Френцов.

- А, караха се, при това много силно. И в основата на кавгата бяха пари. „Ти знаеш ли колко пари са това!“, викаше тя. А той й отговори, че инвестицията била сигурна. После тя го нарече глупак и тръшна вратата.

Но не беше с мъжа й. Караха се с Христосков!

 

11.

- О, освен че е глух, ами е и кьорав! – обади се Агнеса, докато разговаряха с инспектора на поляната пред хижата. Точно пък на неговите думи предлагам да не разчитаме. А и най-вероятно е бил самият Желязков. Самият ти каза, че той е единственият, който е имал възможност. Е, нещата винаги са толкова прости, ние ги усложняваме сами.

Френцов мълчеше. Истината беше, че все повече вярваше, че има убийство, но все повече не можеше да си обясни как се е случило. После отвърна:

- Някак не ме задоволява това заключение. Дори и той не е имал възможност да го направи, без човекът пред него да забележи нещо. В случая това е съпругът на Карагьозова, а той не е забелязал нищо.

- А ти откъде знаеш? Няма ги и не можем да го попитаме! Колко удобно отидоха за ягоди, за да не ги разпитва никой!

В този момент от хижата излезе Иван Динчев. Агнеса прошепна на Френцов, че това е той. Явно Динчев искаше да подиша чист въздух в усамотение и присъствието на двамата го смути.

Госпожа Петринска побърза да го заговори.

- Племенникът ми е дошъл да ни вземе с колата – заяви тя.

- Господин Динчев, моите съболезнования – каза Френцов.

- Благодаря, благодаря – отвърна Динчев и побърза да влезе отново.

- Не е много словоохотлив! – подметна Агнеса.

- Човекът е загубил жена си, нормално е – отвърна инспекторът.

- Или пък има гузна съвест! – каза госпожа Петринска, врътна се и също влезе в хижата.

 

12.

 

Френцов гледаше през прозореца в стаята на госпожа Петринска, докато тя бе отишла да подпише някакви документи при екскурзовода. Изведнъж вратата се отвори шумно.

- Всъщност много мислих и осъзнах, че Желязков е прав за кавгата – връхлетя в стаята Агнеса. – Разбира се, че е бил Христосков! Той няма нито мотив, нито е имал възможност да я бутне, а винаги това е извършителят!

- Точно това ме притеснява, Агнеса. НЕ Е ИМАЛ ВЪЗМОЖНОСТ! Както и никой друг!

- Хайде да отидем за следобедна закуска в кафенето. На пълен стомах ще мислим подобре – заяви Агнеса.

Докато слизаха надолу, Агнеса продължи с разсъжденията си.

- Не, вече съм сигурна, че е Карагьозова! Колко доктори са ставали убийци, а? Много!

- От това което ми разказа, повероятно ми се струва Жени Динчева да иска да убие доктор Карагьозова, отколкото обратното – отвърна инспекторът. – Защо докторката ще го прави?

- За да я накара да мълчи и да не разказва за професионалните престъпления на една кожна докторка.

- Агнеса, след като ти знаеш, значи всички знаят за това. Няма смисъл да се крие нещо, което е известно вече.

- Всички доктори имат познания за разни вещества и отрови и хоп... Само че, ако я беше отровила, щеше веднага да стане ясно, че е Карагьозова. Точно затова е използвала друг метод хитрушата! И сега изведнъж ягодки й се прияли! А тук в хижата продават ягоди, защо не си купи, пари ли няма? И колко часа вече я няма? Защото се крие, казвам ти....

Френцов за миг застина неподвижен. Колкото и объркани да бяха мислите на скъпата му приятелка, тя току-що му даде идеята какво се е случило!

 

13.

В кафенето отново бяха семейство Христоскови, този път ентусиазирано разглеждаха снимките на фотоапарата на Петър. Тук бяха и Мишева, внукът й и Коста Динчев.

- Здравей, Агнеса! Ела да видиш какви красоти съм снимал – прикани я Христосков.

- Я дай да видим! О, браво, ти си истински талант. Ако не беше пенсионер, щях да ти предложа да си откриеш ателие – засмя се госпожа Петринска.

Френцов не следеше разговора. В главата му кашата беше започнала да се избистря, трябваше му много малко още.... Продължаваше трескаво да разсъждава, когато Агнеса прекъсна мислите му.

- Виж, Дамяне, виж манастира, божествен е. Снимките са правени в гостилницата. Ето виж пък тук бара в самата гостилница, виж препарираните животни. Това какво е? Яребица ли?

- Не, фазан – отвърна Лидия Христоскова.

Към компанията се приседини и Иван Динчев.

- Виж, де – Агнеса побутна инспектора – това пък е местността „Елените“. Разгледай снимките.

На Френцов хич не му беше до снимки в този момент. Мислите му бяха другаде.

Механично пое фотоапарата и се зае да разглежда, но се опитваше да не се разсейва.

След две минути се изправи и рязко каза:

- Госпожа Динчева е била убита. Сега ще ви кажа кой е убиецът!

 

14.

- Този случай е много странен, защото започнах едно разследване, без да съм сигурен, че има престъпление. Въпросът не беше кой е убиецът, а дали има убиец. И точно затова беше много трудно, защото не можех да задам всички въпроси, които имам. Трябваше просто да слушам, да разсъждавам и да си правя изводи. А с някои от замесените дори нямах възможност да поговоря.

Госпожо Мишева, ще бъдете арестувана и съдена за убийството на Жени Динчева!

Чуха се възклицания, последва тишина. Френцов продължи:

- За мен срещата с Коста Динчев беше моментът, в който заподозрях истината. Обърках го с внука на госпожа Мишева, защото той прилича на нея. Учуден бях, че не сте го забелязали досега. Но обяснението е много просто – тя винаги носи очила с дебели рамки, което променя външния й вид. А всъщност няма нужда от тях. Да, госпожо, когато Ви видях за първи път, Вие брояхте бримки, а очилата Ви бяха вдигнати, явно виждате прекрасно и без тях.

Казах си, че сякаш й е син. И тогава си помислих, че не знаем нищо за майката на Коста. Ами ако Мишева бе истинската му майка? Господин Динчев не я е разпознал, но те са имали мимолетна връзка преди тридесет години. И както вече споменах, очилата я променят.

Разпространяваше се слух, че господин Динчев е убил жена си поради две възможни причини – бил е все още влюбен в Лидия Христоскова и се е карал с жена си в същия ден. Не намерих никакви доказателства в подкрепа на първата възможност, а според един свидетел кавгата не е била между съпрузите Динчеви, а между госпожа Динчева и господин Христосков.

- Не сме се карали – извика Иван Динчев.

- Правилно – добави Петър Христосков – спорът беше между мен и Жени – Бях я посъветвал да направи инвестиция, която се оказа губеща. Но сумата не е огромна, не бих използвал чак пък думата „кавга“.

- За Вас може и да не е било кавга, но един чул, казал на друг, той на трети ....И така спорът се превръща в кавга – отговори инспекторът. – А тъй като господин Христосков почти не е говорил, всички са помислили, че госпожа Динчева се кара със съпруга си.

После продължи:

- По някакво странно съвпадение, на същата екскурзия присъства и докторката, която според госпожа Динчева е отговорна за нейната язва. Нямах възможност да поговоря с доктор Карагьозова, но съм убеден, че всичко е просто неловко съвпадение. Така и не намерих разумна причина защо докторката ще убива Жени Динчева.

От самото начало беше ясно, че единствено инженер Желязков е имал възможност да бутне госпожа Динчева. Тази вероятност не ме задоволяваше, защото явно липсваше мотив, а и физиката му не го позволява. Тогава, ако никой не я беше бутнал, как бе извършено евентуалното убийство?

Ако приемем хипотезата на моята скъпа приятелка госпожа Агнеса Петринска, че смъртта на госпожа Динчева е в резултат от престъпление, единствената съществуваща възможност е, някой да е принудил госпожа Динчева да падне. Но как е възможно това? Отново Агнеса  ми даде отговора. Обвиняваше доктор Карагьозова, защото като лекар борави с много вещества и отрови. Тогава ми хрумна идеята -  съществуват вещества, които причиняват замайване и дори припадък. Ако това се случи на един такъв тесен планински път, най-вероятно ще се стигне до падане. Проблемът бе, че според разследващите престъпление нямаше, не бе извършена аутопсия и следователно нямаше как да се докаже дали госпожа Динчева е приела такова вещество или не.

Ако имаше убийство, то вероятно бе извършено точно така. Естествено, това бяха мои предположения, за които липсваха всякакви доказателства.

И господин Христосков ми даде доказателството. Моля, погледнете тази снимка от бара на гостилницата. Тя отговаря на въпросите „дали“ и „кой“. Виждате госпожа Мишева подава питие на госпожа Динчева. Това доказва, че е имала възможност да го направи. А сега погледнете, че стиска нещо отзад в другата си ръка. При увеличение на снимката се вижда, че е шишенце. Естествено, госпожо Мишева, Вие можете да отречете. Но доказателствата са достатъчни, за да поискам аутопсия, която да докаже какво е приела госпожа Динчева, както и че го е приела с напитката. Обзалагам се, че ще е лекарството Ви за артрит. Когато с Вас започнахме да говорим за смъртта на госпожа Динчева, Вие се сетихте и си пихте лекарството. Странна асоциация, нали?

Мишева мълчеше. Иван Динчев се беше втренчил в нея. След малко прошепна.

- Да, ти си.....

Отново се чуха възклицания.

Коста Динчев, който досега беше стоял безмълвен, най-сетне излезе от шока и промълви:

- Защо?

Мишева се размърда на стола, погали внука си, който стоеше до нея и хлипаше и започна да разказва.

- Преди години, когато се запознах с Иван Динчев, вече бях омъжена и имах дете – майката на моя внук. Но така се стекоха обстоятелствата, че забременях от Иван. Ако исках да запазя брака си, трябваше да се отърва от бъдещото дете. Не исках да го оставям в дом и прецених, че баща му найдобре ще се грижи за него. Последните месеци от бременността си прекарах в усамотение, мъжът ми смяташе, че съм на обучение. Родих здраво момченце, което оставих на Иван, с когото не се бяхме виждали няколко месеца и измислих историята, че заминавам в чужбина.

Но през всичките тези години, не спрях да мисля за детето си. Често се криех някъде около дома на Иван Динчев и го наблюдавах. Продължих да се интересувам и когато Иван се ожени. Детето растеше, приемаше Жени Динчева за майка а аз я намразвах все повече с всеки изминал ден. Но вече беше късно да оправя нещата без да има негативни последици.

Един ден през миналия месец отново наблюдавах близо до къщата на семейство Динчеви и видях Жени Динчева да излиза. Не знам какво ме подтикна да я проследя, но се озовахме пред офиса на една туристическа агенция. Тя влезе, а след като приключи, влязох и аз. След  разговор със сладкодумната служителка, която бе оставила формуляра на Жени Динчева на бюрото си и който имах възможност да разгледам, се записах на екскурзия, на която щяха да ходят цялото семейство – Иван, Жени и Коста. Това за мен беше шанс да опозная детето си.

Не бях планирала нищо предварително, но една реплика в автобуса подписа смъртната присъда на Жени Динчева. Синът ми я нарече „най-прекрасната майка на света.“ Омразата ми към тази жена преля и взех решението на момента. Страдам от артрит и винаги нося лекарството си с мен. Взето в по-голяма доза, особено от човек без артрит, причинавя силен световъртеж.

В гостилницата любезно предложих аз да сервирам. Без много да му мисля, сипах от лекарството в питието на госпожа Динчева. Нямаше гаранция, че като й прилошее, ще падне, но нищо не губех, ако опитам. Направих всичко, за да мога да бъда с детето си.

Инспектор Френцов я погледна в очите и каза:

- Опасявам се, госпожо, че ще Ви се наложи отново да бъдете разделени с детето си за много дълго време!