ПЪТИЩА

Той вървеше по пътя на логиката. Сресан внимателно, идеално подстриган, вратът му – по войнишки съвсем чист, обръснат и свеж, слънцето се мръщеше, като го вижда такъв колосан, защото видът му отразяваше светлината като огледало. Дълго бе стоял пред огледалото, преди да излезе и да поеме по пътя на логиката.

Всичко в него бе подредено като аптека – място, което той всъщност никога не посещаваше, защото здравето му бе така перфектно, както външността му. Нямаше повод да мисли за нито един от своите органи: те сякаш не съществуваха, нямаше и следа от тях. Не му създаваха проблеми, не се подуваха, не искаха специални грижи. Всичко това се дължеше на правилния му начин на живот, на това, че намираше мярка във всичко и спрямо всичко. Алкохол не употребяваше, за тютюнопушене – да не говорим. Жените харесваше, но толкова умерено, че дори не ги поглеждаше, защото това можеше да бъде възприето иначе.

Накратко – мъж на средна възраст, облечен спортно-елегантно, малко демоде, с широки крачоли, спортно яке и раирана риза, вървеше самоуверено по пътя на логиката и се радваше на себе си.

Бе подредил живота си така, че нямаше нужда от нищо повече. Жилищният му проблем бе решен от баща му, майка му се грижеше за прането и гладенето, веднъж седмично му донасяше в гарсониерата дрехите и бельото – изпрани, ухаещи, подредени, чак да ти се прииска да ги сложиш между две филии хляб и да ги изядеш.

Работата му бе напълно скромна и номинална; пишеше нещо в една канцелария, но през последните пет-шест години нито веднъж не му се наложи да разбере какво точно пише и за какво е предназначено. Не се трудеше извънредно, защото това можеше да го пристрасти към работата или да го умори – и в двата случая хармонията би се пропукала. Не, не, балансът е в това: никога не прекалявай, дори с мързела. Затова когато му се мързелуваше, излизаше по пътя на логиката да се поразкърши и да преодолее силната си страст към дивана и зяпането в тавана.

Пътят на логиката му бе любим, но не твърде, защото можеше да го отклони от естествената му любов към себе си.  По този път се чувстваше на прав път, знаеше, че в края му има нещо ценно, но никога не бива да се стига до края, защото би било крайно. Логиката е път без край, затова из нейните друмища се върви бавно, разсъждава се, човек се вглъбява и дори да настъпи нещо миризливо и влажно, това не е причина да спираш. Ето в това е смисълът на пътя – винаги е достатъчно дълъг и препятствия по него има достатъчно; въпросът е да не кривнеш и да си потърсиш друг друм или просека към злото, нелогичното, неразумното, фриволното, неподреденото.

В ден като този, като пладнешкото слънце тихо припича и подканя да побързаш, защото предстои обилен празничен обяд, не може да се случи нищо лошо, стига да не го предизвикаш. И ето, тъкмо когато преценяваше, съобразяваше каква храна в най-голяма степен би задоволила хранителните му потребности, както и какъв точно витамин се съдържа в салатата от ряпа и зехтин, а също и дали чесънът може да бъде заменен с нещо друго, по-приемливо за сетивата – точно в този миг срещна едно видение, което... Което се спря, сякаш го беше помолил да спре; той не можеше да направи нищо, толкова красиво бе видението: всъщност времето спря. Момиче, младо и бяло, но някак прозрачно, сияйно и необичайно красиво, стоеше пред него и се усмихваше. По пътя на логиката нямаше такива неща. Колко пъти досега се бе разхождал по този път, никога не бе срещал нещо повече от омачкан лист хартия от книга или брошури за посещение на театър. В този вид красотата никога не се появявала пред него. Всъщност той бе убеден, че такава красота и нежност не могат да съществуват заедно, а ето че сега възникнаха пред него и го наблюдаваха с усмивка. Той понечи да каже нещо, но усети, че гласът му ще наруши тишината, ще пробуди съмнението, че това е видение, че красивата девойка пред него е мираж на логиката, хаос в подредения му свят.

В този миг усети, че притежава органи, един от тях се разтуптя, а друг... Оказа се, че има поне два органа - един вътре, друг отвън, които досега не бяха разкривали функционалната си мощ.

Последва тази фея и неусетно кривна от пътя на логиката и навлезе в нов и омаен свят, където красотата те кара да плачеш и да се смееш, а животът е така пъстър, че дори не се досещаш да подредиш мислите си. Мислите просто не съществуват, а ако ги има – хвърчат наоколо като птици, едни хищни, други пойни, трети смешни. 

Само за секунда се обърна, разбра, че е изгубил пътя, но после се подчини на органите си и на видението, което го насърчаваше да продължи.

Красив беше този свят, но напълно различен. В него всичко ставаше хубаво, спокойно и пълноценно, но за това трябваше ужасно много труд.

- Защо всички тук се трудите толкова много? – попита той веднъж феята-видение. – Нима не може да постигате щастието си по-леко, с повече сън и по-малко усилия?

Тя го погледна. Този поглед спокойно може да те направи ненормален, каза си той, и очите му инстинктивно потърсиха опора в нещо по-материално. Не можеше дълго да издържа на погледа й, който каза или щеше да каже:

- Щастието не е дар. Смисълът му е в пътя към него.

Път! Пак път. Да, различни пътища – различен смисъл.

- В коя част от вашия път е щастието? – запита, защото знаеше, че по пътя на логиката щастие нямаше или ако го имаше, те беше в края: там, където никой никога не стига, защото би било крайно. И ненужно в крайна сметка.

- От нашия път?

- Да, от вашия. – Усети, че се опитва да избяга от света на видението, прецени, че се е взел за нещо повече и това може да натъжи това красиво същество, затова добави: - Имам предвид, от този, от общия път към щастието... Кога точно то те сполетява, как ще го разбереш, в кой миг?

Спомни си, че навремето в началото на парка, където беше пътя на логиката, имаше указателна табела, нещо като карта. Вляво след триста метра – чешма. След още двеста метра: поляна с беседка, място за почивка и закуска. След два километра има хижа. После вековен бук. И така по пътя знаеш по всяко време какво следва и какво е отминало. Значи и по пътя към щастието трябва да има нещо такова.

Тя не му отговори. Пак го погледна. Той разбра: отговорът беше ясен, бе като узрял плод, който обаче не пада сам, ако не го откъснеш.

Заживяха в малката къщичка на феята. Тя непрекъснато работеше нещо, виждаха се само на вечеря. Как готвеше само тази млада жена, как се справяше... Ръцете ù – прозрачни като самата нея, непрекъснато правеха нещо във въздуха, сякаш рисуваха невидими картини; тя белеше лук, а сякаш твореше; всичко, което излизаше от ръцете й, придобиваше смисъл, форма, цвят, вкус и мирис, тя твореше живот с всяко свое движение.

Той започна да мисли за нея. Това му бе толкова непривично.

„Разболявам се - каза си. – Така ще стигна до края. И там никой няма да ме намери, най-малко пък аз. Трябва да измисля нещо.”

Не минаха десетина месеца и той тръгна. Отначало не знаеше точно накъде, просто искаше да се махне. Не можеше да се понася такъв: той бе влюбен, при това не в себе си. Искаше да бъде непрекъснато с нея, сутрин не я пускаше от леглото, ставаше зависим и това го объркваше. Дори започна да работи, по ръцете му израснаха груби мазоли, кожата му стана по-твърда, мускулите му заякнаха и пиеше вода направо от чешмата, като селянин.

Премина през ниския хълм, където беряха боровинки в късната пролет. После мина през платото, там винаги имаше овчари, когато случайно ги нямаше, сенките на големите брястове звънтяха като чанове, за да напомнят нещо. Край рекичката имаше десетина нови къщи, заобиколи ги и пое по един макадам, обрасъл с трънаци и бъз.

Бързаше. Знаеше, че времето работи за него, колкото повече се отдалечаваше, толкова по-далеч отиваше: по-далеч от тази малка къщурка с това видение, което бе пуснало омайните си филизи и го държеше с крехки и прозрачни сили близо до себе си.

- Най-после, сине! Бог да те поживи! – ще каже майка му и ще го целуне по челото. – Ама ти къде се затри толкова време? Притесних се. Не прави така друг път, не бива.

Тя ще му покаже прясно изпраното бельо, подредено, ухаещо, с вкус на сандвич с масло и кашкавал. Той ще докосне бельото, ще докосне отново света, в който бе отрасъл, ще докосне самоуважението и материалното си битие, в което се чувстваше реален, потребен и нужен. Най-вече на себе си.

Ще дреме на дивана, загледан в тавана. Ще скучае в работата, а когато съвсем го домързи, по пладне, ще излезе на разходка по пътеката на логиката. Там ще установи, че някои неща са се променили. Пътеката е вече по-утъпкана. Хора на негова възраст са наизлезли и вече е по-оживено; на пейките няма места. Все добре облечени и добре сложени млади хора вървят по пътя на логиката – откровени снобари, роби на модата и на безделието, но пък красиви, женствени, весели и толкова доволни, че изглеждат готови да целуват сами себе си. Затова когато разговарят помежду си – това се случва достатъчно рядко – те не се гледат в очите, а в дрехите. Наблюдават часовниците си, вратовръзките, обувките, а думите прелитат около тях, без да ги докоснат, режат се в острието на колосаните ризи и умират, още недостигнали до съзнанието на беседващите.

Присъствието му, връщането му ще бъде забелязано. Повечето от хората по пътя на логиката са едри бизнесмени, политици, банкери и хора от сой. Стремежът му към безделие и безукорният външен вид, готовността му да подлее вода на всеки ще се възприеме добре. Логично ще тръгне напред в кариерата.

Ще тръгне и по-напред и по-далече по пътя на логиката. В тънкия северен край на този път, колкото по-далече отива, толкова по-интересни, по-загадъчни, по-дебели и по-добре облечени хора ще вижда той. Висшето общество беше на една логика разстояние и той ще усети това по присъствието на нещо...

Бяло, тихо и прозрачно.

Феята.

Случваше ли всичко това? Пак ли се изгуби?

На кръстопът ли бе? Достатъчно далеч ли беше и от видението, и от пътя на логиката? Единият път – напукан като устни на жадна млада жена, чакаща целувка, другият – постлан с насипан и валиран чакъл, подреден, с цветя отстрани, които не бодат и красотата им е така умерена, колкото изисква и позволява възпитанието на логичното.

Какво му става? Както е тази вода по бузите? Ама това е безобразие, каза си. Всичко е толкова...

Бяло, тихо и прозрачно.

Появи се бавно, не бързаше да се материализира.

Феята държеше в ръцете си нещо – то шаваше и вдигаше ръчички, сякаш се смееше, но смехът му е така тих и нежен, че те е страх да се вслушаш и да се окаже, че е нещо друго.

- Кръстих я Светулка – каза му феята. – Прилича на теб.

Той пое дъщеря си, прегърна я, а водата по бузите му извираше от някъде - шумно, на пориви, хълцайки, шуртеше, целият потече, имаше в себе си толкова много живителна течност, съхранявана досега само за него, бентът се скъса... пътят, доскоро напукан, срещна целувката му, долепи пресъхналите си устни до неговите: вече бе напоен, плодороден, жив и смислен. Беше правилният път.