НА ПЪТ
Пътуваме. До мен седи. Познаваме се. Той мълчи. И аз не проговарям.
Отвън – липи. Понякога тополи. Отвреме-навреме – брези. Не приличат на себе си отгоре, сякаш са мъртви. Нещо трака.
Самолет е, ще трака. Вече сме по-далече отдолу, отколкото отгоре. Време е да си говорим, стига да има с какво да убием мълчанието.
Лошо му стана. Стана жълт, после морав. Май скоро ще свърши, така си реших и полегнах да дремна. Нали затова пътуваме – всеки да стигне до края си.
После турболенция някаква. Някой изохка, друга взе да крещи.
- Притегнете коланите! – каза красива жена. Погледнах я. Беше с хубава фиба.
Този до мен не пристегна нищо. Просто синееше. Бе небосвод. А под него – море от облаци, пяна. В устата му – същото. Беше седнал до прозореца, но нямаше как да повърне оттам. Другояче повръщаше.
Обичам хубави жени да ми казват да си пристягам колана. Това и правя. Турболенцията беше слаба, тя също. Поисках кафе.
- Веднага, господине – каза ми и сякаш се усмихна. Това беше целта. Не видя мъ ...