I can`t remember anything...

 Металика, "One"

Автобусът тръгна бавно. Излезе от Ахтопол. Вземаше тихо, кротко завоите по тесния път. Морето беше някъде там, в мрака, зад завоите.

Проблясна табелката с надпис "Варвара". Припомних си предния ден, когато бяхме тук - и монотонният звук, който издаваше автобуса, пътуващ за София, за миг се сля със спомена с вкус и аромат на сладолед "Джимис".

Насреща проблеснаха фарове, превключиха на къси светлини. Така ще бъде цяла нощ по пътя. Дълъг път, път на завръщане. Някак тъжен, монотонен път, преминаващ покрай далечни и близки светлинки, но кои са - не знам, а се питам - къде сме, в кой град спираме... В началото знаех - това е автогарата на Царево, това е Китен, после минахме покрай Созопол - познавам го, защото всяка година ходехме с нашите там на почивка, после Бургас...после се уморих, вече и не питах къде сме.

Шофьорите пуснаха филмът "Селянинът с колелото". Гледах, не ми се спеше, макар да бях изморена. Автобусът беше пълен с горещи стъпала и очи, пълни с море и слънце. Чудно - винаги съм си тръгвала, сбогувайки се с морето, поглеждайки за последно от пътя, от тесния път покрай морето. А сега, късно вечерта, не можех до го видя и да се сбогувам. Макар че защо ми е да се сбогувам - гледката винаги ме е карала да се чувствам потисната и да си мисля, че искам още мъничко да остана. Сега пътувах, седнала в автобуса, с пясък от брега на морето по краката си.

Автобусът неусетно се отдалечаваше от морето, от бриза, от Варвара, и Ахтопол. Но беше тъмно. И само близки  и далечни светлинки на градове и села виждах в нощната тъмнина, и очертания на храсти и на дървета покрай пътя. Едно твърде изморително, монотонно пътуване - да не искаш да си спомняш и да питаш дори къде си.

Не ми се пътува вече така. Някак самотно и потискащо е.