Несериозно, онази година беше ужасна. Започна зле, от лошо на по-лошо. Пълна трагедия. Бях решила, че ще се превръщам в онези студени, прагматични млади момичета. Без мечти и копнежи. Само с нужди, но не от топлина, имах си топлина. Голям черен лабрадор се грижеше да не ми е студено в леглото нощем. Бях решила да си спестя втори мъж в живота и тепърва да свиквам и с неговото хъркане и навици. Не ми трябваше драма. Реших да опитам и от другото. Без обяснения, лъжи и нереални разкази за любов и лиготии. Да не помня рождени дати, телефони, имена на роднини и любими храни. Бях твърда за себе си и решила.

Така в средата на април вече отракана ледена кралица се запознах със симпатичен момче, близо до моята възраст. Оказа се доста нахален, а и имаше куража както разговаряме да изчезва. Така ту се показваше, ту изчезваше. Аха ми стане интересно и той просто потъва. Вбесявах се. Започнах да го търся. Да чакам да изникне отново. Иначе се държеше добре, беше мил, внимателен. Започнахме да си пишем, да си пускаме по някоя и друга снимка и да се опитваме да напипаме нещо повече за другия. Интересът ми се събуди, направо се наостри, а май и неговият. Покани ме на среща, официална. От тия истинските, дето мъжа те взима от вас и те води някъде. Беше командировка в онзи момент и аз се съгласих смело. Той само да се прибере. И така след три дена ми определи среща. Щеше да ме вземе от вкъщи, но така и не разкри плановете си къде ще ме заведе. Колкото повече се доближавах до часа на срещата ни в умът ми започваше да вие аларма, ама силно. Не се шегувам. Всичко в мен крещеше : "Ти да не полудя, бе патко заспала? Нали беше ледена кралица.-Ами, че то аз пак мога са съм си ледена, само ще го видя. Какво толкова? " ( до тук с вътрешните ми монолози )

И така неделя сутринта, телефона ми звъни, почти единадесет е и аз обикалям у дома все още по бельо и рошава чудейки се какво точно си мисля. Вдигам, а от там божествен мъжки тембър, леко дрезгав и леко дистанцирам ми говори.

-Ам..-нямам думи.- Какво ми каза?

-Посоката, може ли да ме упътиш?

-Ааа.-прихвам с преправен нежен гласец. –Ами завий надясно.

Е да ама, е било на наляво. Момчето се беше лутало двадесет минути по улиците, докато навигацията в колата успее да намери забутаната ми къща в крайните квартали, граничеща с гора и шосе. Колко ли ме е псувал? Така и не го попитах. В крайна сметка желанието си каза думата и той се озова пред портите на дома ми. Слизам аз, прилично небрежна. Без доза грим, дори нямах балсам на устните. Ръце с мазоли и къси нокти, тесен клин, а под клина наколенка, още се възстановявах след скъсан минск и естествено широка тениска. Тогава бях спортна натура, тренирах за пред АМВР. Не ме вълнуваха нокти, помади и парцалки. Виждам го, висок, едър. Изпъчил се с роза в ръка и смразена физиономия, която бързо се обръща на идиотска усмивка. Става ми смешно. Вървя сякаш съм на забавен каданс, а около мен кучето тича и подскача. Мята щастливо опашка и си мисли, че него ще извеждам. Момчето си поема дъх, гърдите му останаха нагоре изпъчени като на петле. Не мърда. Вече съм навън пред него, а той не мърда. Не диша. Леле уплаших ли го? Май да. Тръгвам да разпервам ръце, а той стрелва своята напред и се сбутваме. В крайна сметка се здрависваме. Посмяхме се неловко и получих роза, червена- Костинбродска. А и шоколад на седалката -Свогенски не какъв да е. ( нали и младият ми ухажор е от там ) И за това се посмяхме, бил за мен ама той забравил. Потеглихме в крайна сметка, след предупреждение от моя страна. Приятелките ми имаха пълните му данни и знаеха, че съм с него. Е така, ако взема та изчезна да си знае и той.

Само си ме представете, сигнално червена коса. Спортно облечена, куцаща и мълчалива. С моят поглед на добре подготвен психопат, надали му е било лесно. Пътуваме по дефилето потънали в приятно мълчание, а радиото на колата се бъзика с нас. Както пее Цеца, така сменяме рязко на народно и почват да се вият едни гайди, едни тъпани да бият, едни хора да се вихрят в звуци, и бам  минаваме на Азис и раздрусай го. (нещо от тоя род) 

Абе абсурд пълен, а аз тогава хич не ги понасях тези. Попфолка ми беше табу. Та мълча си и се усмихвам любезно, а той бие по таблото в опити да намести станциите. Междувременно се опитва и някакъв разговор да завърже, ама не му връзвам. В шок съм, културен. Вътре в мен се вихри буря. Вътрешният ми свят е обърнат с хастара навън и неще и неще да се понамести е така, все пак момчето ме е извело. Има някакви надежди за приятен ден, а аз мълча като пукел. Със същият успех можеше да изведе кучето вместо мен на разходка. С него поне можеше и нещо да се получи, ще му даде кокал, саламче. Ама е на аз съм в колата.

Отбиваме от главният път и хващаме да се изкачваме. А, аз съм помолена да затворя очи. Затварям ги, макар и вътрешно да ме обземат леки притеснения. Продължаваме да се изкачваме, колата закача, престъргва нещо. Ох, леко се спуснахме и набихме спирачки, дръпна ръчна, познавам го това скърцане. Още да съм ги държала затворени, той щял да ми подаде ръка сега, ама да не отварям. Хубаво, ама пак го предупреждавам, приятелките ми знаят кой е. И така Отваря ми вратата, подава ми ръка, топла мечешка длан стисва моята и ме дърпа. Трясва се вратата, телефона ми остава в колата. Проклинам се докато ме тегли на някъде слепешката. Спирам, корема ми се докосва до нещо хладно и метално. Замирам, пръстите на краката ми са във въздуха. Олеле, той ми казва да отворя.

Отварям очи и дъхът ми спира. Погледа ми остават в простора. Има орел в небето, а гледката е неописуема. И си казваш това е моята родина! Зелени дървета, тучни склонове и красив висок водопад. Скакля, еко пътеката. А ние сме на ръба опряни в една нищо и никакъв метален парапет, крепящ се на косъм. Той е зад мен, усещам как ръцете му падат тежко на раменете ми, гледа над мен също притихнал. Затварям очи и по тялото ми преминават тръпки от докосването му. Дъхът му погъделичква ухото ми и аз се кикотя, като някаква патка. Поседяхме си там, дори доста си поседяхме така един до друг. Та дори добре се и усетихме, но толкова. Разходихме се по пътеката, снима ме. Смяхме се, защото аз пуснах една от тъпите си шеги, а той беше любезен. Качи ме в колата и каза, че има още две места да посетим. След малката заигравка нависоко някак ни потръгна по-лесно разговора. Заведе ме отново на високо. Дори по-високо. И ме разходи и там, преди да ме накара да седна на ръба над едни остри скали. Стана ми лошо. Ама хванала съм се на хорото, ще го играя. Седнах до него и стиснах камъка под мен. Дланите ми се потяха. Той си седеше спокойно и ми сочеше някакви неща и ми обясняваше, така и не го чувах. Изведнъж се приведе и ме целуна. Мозъка ми даде на късо. Реакцията на тялото ми в този момент, нямаше аналог с нищо изпитано до тогава. Мигам и не знам къде съм. Опит за рестарт, няма ме вкъщи . Опит за отговор, нямам думи. Опит да отвърна поне, вече и език се прокрадва, абе нещо май става. Сърцето ми прави лупинги от главата в петите и обратно, спира в стомаха завърта се и пак почва обиколка. Съвсем забравих, че имам страх от височини. Залитам. Паднем ли, не биха могли да ни и съберат, ама майната му. В този момент цялата горя. Превръщам се в оголен нерв и боля и се свивам. Какво ми направи? Гледам го, а очите ми готови да изхвръкнат, а той ми се хили. Супер, смешна ли съм му? Та нали той ме целуна.

Криво ляво успях да се завлека до колата. Той вече ме държи за ръка, стопил ледовете в представите му. А по пътя за третата дестинация, аз отново се превръщам просто в пътник. Седя гледам настрани и не говоря. Той почва да блещи нервно и да се опитва нещо да замазва положението. Не го и слушам. Кимам, мънкам. Води ме на обяд, нищо че вече е време за следобеден чай в Англия, тук в България ще се обядва. Поръчваме си по нещо и не ядем. Розата ми я сложиха в една чаша до масата, да не умре. Жегата беше страшна. Духва вятър и в съзнанието ми се загнездва звука на строшени стъкла. Водата плъзва в краката ни, а аз гледам стъклата. Счупено, на щастие ще да е, поглеждам момчето насреща ми, а той ми се усмихва притеснено.

Тук е момента да си кажа, аз много вярвам в знаци от тогава. Макар още да не го знаех.

Та, мина обяда. Понатискахме се на беседката под дядо Йоцо. Той ме поопипа здравата, завидно бих казала. Аз се поотпуснах и си припомних първоначалният ми план. Та между целувките и страстите обясних, че връзки не ща. Любов не ми трябва точно сега. Имам си планове, а и повредена съм. Свястно момче ми се виждаше. Той ми се подхилва и пак почва да ме натиска. Ясно, този ще да е за секса. Добре, щом така било. Съвсем ни тръгна разговор. Даже на кафе го поканих у дома. Кафе не пи, ама и от нас не си тръгна. Вече шеста година. А синът ни има неговите трапчинки. Така срещата не толкова на сериозно, се оказа най-сериозната в живота ми. Никога не си правете планове за живота, той си знае неговото!