Овцата

Вървях по прашния път, осеян с маргаритки и макове, нацъфтели от двете страни. Бях се замислил и гледах надолу. Когато вдигнах глава, пред мен стоеше една усмихната, трикрака овца.

- Здравей! - ми каза тя

Останах много учуден. Говореща овца, трикрака, пък и щастлива.

- Здравей! Имаш много хубава усмивка.

Тя ме погледна и елипсовидните и зеници се разшириха.

- Да, защото съм щастлива, а всеки който е щастлив се усмихва красиво.

- От къде идваш носейки толкова щастие?

- От Рая, разбира се. Та нали и ти си се запътил на там.

- Така ли? Не знаех. Просто бях излязъл на разходка.

- Понякога излизайки "просто на разходка", всъщност си тръгнал към Рая.

Странно, не мислех, че отивам в Рая, но човек никога не знае, когато е тръгнал за някъде, дали не отива Там.

- А ти, защо се връщаш от Рая?

- Бог ми каза, че трябва да поживея още малко. Просто не съм била усетила цялото щастие на земния Живот.

- Та ти си трикрака, защо не поиска от Господ да ти даде още един крак, за да бъдеш, като другите?

- Защото можеш да бъдеш щастлив и в страданието си. Пък и така се различавам от другите овце.

- Но не можеш да тичаш и правиш неща, които четирикраките могат.

- Мога да правя всичко, но трябват малко повече усилия. А и щом Бог ме е направил такава, значи има Смисъл в това.

- Едва ли, да има Смисъл, да си с недъг.

- Не знам, но щом съм щастлива, живеейки така, значи има Смисъл. Пък и колко същества има с невидими недъзи. Всъщност, да не те бавя по пътя ти за Рая.

Тя продължи по обратния си път, блеейки някаква песничка.

Куцук, куцук... Куцук...

Царят

Вятърът развяваше златистата му грива. С притворени очи гледаше залеза и стадата антилопи в саваната.

Знаеше, че той е велик. Знаеше, че е Царят...

От отегчение се прозя широко и огромните му зъби проблеснаха от последните лъчи на слънцето.

Едно заблудено птиче, не виждащо добре, заради залеза, връхлетя в раззинатата паст и се заби дълбоко в трахеята на лъва.

Той започна да се гърчи сред облачета от прах.

След минути Царят бе мъртъв. Убит от една малка птичка.

Черният лебед

Аз съм болен... Да болен съм, от непреодолимо желание да събирам и купувам екзотични животни. Имам 15 вида фазани, 3 пауни, 11 вида папагали и още 20 различни патици. Но си имах мечта, да си купя чифт черни лебеди. И я осъществих, докараха ми ги от Чехия.

Ами те, истинска прелест. Веднага отворих транспортната клетка. Докато се огледам и двамцата бяха в басейна, където се къпех, но нищо.

Красота... Извили шии пляскат и се потапят, а на мен сърцето ми премира от радост. И тъй целият ден ги съзерцавах.

На другата сутрин ставам сънен. Отварям вратата към езерото. Протягам се, щастлив от започващия ден и... Мощен удар между краката. Исках да изврещя или да запея "О,соле мио" на фалцет. Прелестният ми мъжки "черен ангел", бе решил да си пази територията.

От тук започна и моят кошмар. Гадината превзе целия двор. Излизах да си храня другите птици, като пощръклял катър. Черният демон, постоянно връхлиташе и аз ритах на ляво и на дясно, но нямаше особена полза. Реших да го сложа във волиерата на патиците. С триста мъки успях да го напипам за дългата шия, възседнах го и го довлачих до там. Женската миролюбиво ходеше след нас. Милите ми патенца... още щом го видяха и се скупчиха в един ъгъл, а той ги погна и от време на време се хвърляше към мен. Даа, не ставаше тоя вариант. Пак го пуснах в двора и битката продължи с дни. Дори и стана по-лошо. Черните демони решиха да правят гнездо и оскубаха всички цветя. Натрупаха ги накуп, до езерото и вече стана невъзможно да излизам навън.

Взех окончателно решение, да ги подаря на един приятел, който има ресторант- градина с езеро. Отивам при него, да огледам обстановката. Човека пуснал пауни и две кучета каракачански овчарки, да пазят. Питам го:

- Влади, тия кучета вързваш ли ги?

- Не, защо? Те са ми абсолютно кротички. Единствено пазят от лисици и вълци градината. Снощи бяха сдавили един вълк и намерих козина и кръв.

- Не, просто си питам.

А в главата ми се върти мисълта, какво ще остане от овчарките след набега на черния демон.

С много синини, полуизвадено око, успях да хвана лебедите и ги нося на моя познат. Отварям клетката и те...

Пляскайки с крила изкачат, а Влади, като малко дете се радва и повтаря:

- Красота... Красота...

Ама радостта беше дотук. Сатанаил (тъй бях кръстил мъжкаря) се хвърли с разперени крила срещу двете овчарки и хвана едната за ухото. Нещастните кученца с квичене хукнаха да се крият. Човекът стоеше с отворена уста и повтаряше:

- Ама... Ама... Те убиха вълк!

- Спокойно Влад, те кученцата ще свикнат с лебедите и ще се крият.

После, бързо се метнах в колата и отпраших.

Еее, това вече, беше истински рай. Ходих си из градината, без ужас, че някой ще ме захапе по тестисите. Въпреки, че по навик се оглеждах навсякъде.

Легнах си в хола на дивана. Оставих врата към езерото отворена, за да влиза чист въздух и съм заспал. Ама сънувам кошмар, как "Демона" ме гони и ме сваля на земята и бой... бой по цялото ми тяло.

Стреснах се и отварям очи...

Срещу мен на пет сантиметра една червена човка и зло оранжево демонско око.

Докато сваря да реагирам и гадината ме шибва с пълна сила между очите. С ритници го изхвърлих навън, а телефонът не спира да звъни.

- Ало, кажи Влади.

- А бе, Док тия твойте и двамата отлетяха, незнам накъде.

- Споко Влади, при мен са. Ей до сега се целувахме с мъжкаря.

- Ами, добре. Ти си ги задръж, щото преди да отлетят мъжкарят ти удави единия паун в езерото.

- Съжалявам Влади, но твойте животни не са свикнали с черни лебеди.

Да, останаха си при мен. Сега женската мъти 6 яйца и с ужас си представям, какво ще стане, като порасне поколението на Демона.

Аз си направих щит два метра висок и така ходя из двора.

Ако, някой иска черни лебеди, да ми се обади. Телефона ми е 0888ХХХХХХ.

Птиците ги подарявам, но изработените от мен щитове са платени. За цената, ще се договорим.

Охлювът

Бавно… Бавнооо… Много бавно сее движа… Не бързам за никъде. Светът бърза край мен… А защо ли?

Та Аз съм най-гениалното творение на Бог. В мен е вложил всичко, което материята има. Нима някой може да се скрие от останалия свят, заемайки ембрионално положение в къщата си. Постигайки усамотение, което никъде няма. Всеки, които ме докосне, или дори леко нарани, Аз забравям за суетата на света, за делничните неволи и се прибирам в параклиса на моята Личност. А не дай си Боже, да ме стъпчат… Ето преди месец, бях решил да отида на дълга разходка и да видя, какво има след края на света. Пътувах цели 5 часа, за да изляза на горещия плочник, след моята градинка. И тъкмо пристигам… Някаква забързана фльорца, стъпи върху мен. За къде бърза, щом не вижда, какво и предлага природата. Изпращях и скромното ми съществувание, беше на косъм да отида при Всевишния… Но Той ме е дарил с Любовта и Милостта си… Да мога, да се възстановя, след всяко посегателство над мен и моя храм. След месец, съм чисто нов. С няколко малки белега по черупката, оставени от жената, която мина през живота ми. Но това е нормално и за битието на хората, далеч по-големи рани остават при тях, когато някой нарани другия. Все пак, Аз съм възрастен охлюв и с чест да нося белезите по черупката си. Те показват, колко премеждия съм имал, като спомени за нещо изгубено.

Та сега се замислих и за любовта… Кое друго създание в света има възможността, да бъде и мъж и жена в едно тяло. Да може, да изпита любовта във всички измерения, сам със себе си… А аз мога и да се възпроизведа от тази любов. Да направя стотици копия на свето Аз, еднакви и едновременно различни доказателства, че любовта ми ражда плодове. Погледнете около себе си, има ли такова Творение?

Дааа, като говорим за гледане. Ами то, ако се сравня с хората, които виждат на няколко градуса около наоколо, като добитък с капаци, Аз съм върха на материалното постижение. Виждам всичко, около мен и отпред и зад гърба си. Това ми позволя да вида още много отдалеч, кой е решил да ме нападне… А тези красиви, подвижни очи с мекия блясък на слузта, колко дълбоки истини крият?...

…Пък ето за слузта, прекрасното подпомагане при движение. Пак Божий подарък, с който оставяш диря след себе си, за да видят другите, колко далеч си стигнал. Но тя, слузта, е и бариера срещу възможните злонамерени поръсвания със сол и химикали. Опити да бъда убит.

Смъртта… Някои бягат и се крият от нея, а Аз с цялата си смелост, стоя с вдигнати очи и я гледам безстрашно, защото моя Създател ми е дал и привилегията да се възстановявам.

Дори и едно от прелестните ми очи да бъде изтръгнато от зловещ хищник, решил да се нахрани с моето Аз, след седмици над главата ми, ще гледа същото око, както преди. Сякаш никой не ме е нападал в живота, сякаш никой не ми е искал смъртта.

Какво повече да ви кажа хора, погледнете се, та вие сте недоносеното отроче на Създателя. Грешката, която е направил бързайки да запълни свободното място в материята. За съжаление страдате от прекомерно себелюбие и смятате, че сте върха на Божия промисъл.

Ха-ха ха-х… Извинявайте, ама се подмокрих от слуз… Върховно творение, ама не видяло, несъвършенствата си…

Стига с тая тирада, аз знам, че трудно ще я разберете, защото Господ се е скъпил с това, което е раздавал!

… Леко и бързо предвижване в живота и нека Слузта ви помага.

Камилата

Тя обичаше пустинята и пустинята я обичаше по своя странен начин. Предлагаше и необятните си пясъци с вълничките по тях и малките наклонени хълмчета, които образуваше след буря. Пясъкът с искрящите песъчинки денем изгарящ, а в студената нощ място, където да полегнеш и се стоплиш. Нощите тези прекрасни часове, през които си говореше с космоса. Огромното мастилено небе изпълнено с безброй звезди искрящи на него. Тогава пустиня и космос ставаха едно. Дори и побелелите кости на отдавна умрели криеха своето тайнство, мъртвешки светейки в тъмнината.

Но най-прекрасният диамант, който криеше, бяха оазисите. Тези мътни езерца вода, за обиколени от няколко палми и с годините съхнали пустинни треви, умирали и възраждали се отново. Там пустинята даваше на всеки преодолял мъките да отпие от любовта и. Да потопи напуканите си устни и да пие... да пие от нейното сърце.

Но от седмици за камилата бе друго. Не беше пила, нито яла нещо, дори и някои изсъхнали треви. Устата ѝ беше изсъхнала и я болеше, като диша. Всичко в нея се бе стопило, дори гърбицата и висеше, като кожена торба. Беше адска жега. Не се виждаше и хоризонта, защото въздухът трептеше. Животното едва влачеше широките си копита .

Видя в далечината някакви размити сенки, който приличаха на палми. Широко разтвори ноздри и започна, да души. Отдалеч се носеше миризмата на влага. Събра всички сили и в тръст се насочи към изкушението. Оазисът вече се виждаше с изкривените палми и проблясващото езерце. Беше на десетина крачки от него, а отвсякъде миришеше на вода.

Достигна почти до езерото трябваше само да потопи устни, но…

Пясъкът, бавно започна да я поглъща, нямаше сили да излезе.

След няколко минути над него се подаваха две ноздри, който шумно се отваряха за последни глътки въздух. И после…

Пустинята, чакаше следващия влюбен в нея, да го прибере.

Край