На следващия ден, главата ме цепеше все едно някой я удряше с парен чук. Не само заради пиячката предишната вечер, а и заради непрестанното опяване на Зимина:

- Как можа да се издъниш така, Глухарьов? – беснееше тя вече трети час. – Да заплашваш малолетен със заредено оръжие? Какво изобщо се въртеше в празната ти глава?!

Тя удари по масивното си бюро, а ударът прокънтя в препилата ми глава подобно да камбанен звън. Подпрях се на облегалката на стола, за да закрепя тресящата се сярна киселина, която напираше да се излее на пода в кабинета й. Не беше добра идея да драйфам точно тук.

Гледах да не я поглеждам, защото реално и аз бях в кюпа. Този ден никак не беше започнал добре, когато още на пропуска ми казаха, че подполковникът ме търси. В кабинета на Зимина заварих и своя колега, със зачервени подпухнали очи и унил вид. Затова пък Ирина Сергеевна беше напълно трезва и яхнала метлата като вещица по време на Шабат. 

- От всички простотии, които си правил на дежурство, тази ще да е най-голямата, Глухарьов! – продължаваше тя да беснее. 

Моят колега благоразумно избягваше пряк зрителен контакт с нея. В неговото състояние, се съмнявах че изобщо може да фокусира както трябва дори върху бутилка водка. Но, от друга страна, кой му беше виновен, че се насвяткал така?!

- Кажи ми, какво си мислеше? – просъска тя и се наведе към него. 

Не бях сигурна, че това изобщо е въпрос, но преди да успея да го спра, Глухарьов реши да се прояви:

- Мислех си, че трябва да му дам един добър урок – промърмори, или по-скоро изфъфли Глухарьов. – Нямаш представа за к’во изродче ставаше дума!
- Да, бе! – вдигна ръце Ирина Сергеевна в знак на безсилие. – Добър урок щеше да му дадеш, ако го беше застрелял по погрешка! Представям си заглавията: „Следовател от Пятницкото районно разстрелва тийнейджър пред очите на майка му“. Даваше ли си сметка изобщо в какво можеш да ни забъркаш? – викна тя, видимо в предистеричнто състояние.

Глухарьов се размърда неудобно в стола си. Аз седях на друг стол до вратата и гледах да не се набивам на очи. Честно казано, бях съгласна с по-голямата част от конското евангелие. Моят партньор тъкмо си отвори устата да се оправдава, когато Ирина Сергеевна вдигна ръка:

- Не ме интересуват оправданията ти, Глухарьов! Днес не искам да те виждам!

Това не беше на добре. Отстраняване от длъжност не влизаше в плановете ми за деня, но Глухарьов ме изпревари и се обади:

- На смяна съм, Ира! 
- Не, не си на смяна! – просъска тя и го погледна кръвнишки.

Дори от другия край на кабинета й можех да усетя повяващия хлад. 

- Махай се от очите ми! Днес не искам да те виждам в отдела! Хайде, изчезвай! 

Тя махна с ръка в празното пространство със знак да ставаме. Глухарьов наистина стана и аз последвах примера му. Ако зависеше от мен, нямаше да слушам това и секунда. Обаче Глухарьов не ме беше оставил сама пред Хесер, така че не беше редно и аз да го оставям сам пред Ирина Сергеевна. Въпреки че бях сигурна, че техния скандал би завършил по-добре от някой мой скандал с Борис Игнатиевич. Всъщност, от всеки мой скандал с него. Все пак, друго си е когато шефът ти не може да те прати в Сумрака завинаги. Чувство, което аз не познавах. 

- Ама Ира... – заекна Глухарьов и направи възможно най-жалната си физиономия. – Как ще си отчета дежурствата в края на месеца?
- Ще си ги отчетеш, Глухарьов, всичко ще си отчетеш. 
- Ама Ира... – повтори моят колега-човек още по-жално.

Приличаше на кученце, което са наказали в ъгъла. Чак ме напуши смях.

- Добре, добре – махна с ръка тя, - заминавай да си разнасяш призовките. Ще те покрия за днес.

Глухарьов се ухили и посегна да я придърпа към себе си. Тя тръгна да го блъска и да се дърпа, без особен успех.

- Не ми се подмазвай, още съм ти бясна! 

В знак на солидарност и с риск да си навлека гнева на началството вдигнах ръка и се обадих от мястото си до вратата:

- Ирина Сергеевна... – започнах аз и другите двама в стаята се опулиха.

Изражението на Глухарьов казваше да не се меся, а това на неговата началничка не вещаеше нищо добро. Въпреки това продължих самоубийствената си мисия:

- В интерес на истината трябва да кажа, че Глухарьов е прав – продължих аз, напук на погледите и на двамата. – Момчето имаше остра нужда да бъде сплашено. Аз нямам физическа възможност да го направя. Затова той пое тази роля. Действително, може би трябваше предпазителя да си е на мястото, но така се получи. Не мисля, че аз или Сергей сме го забелязали, предвид цялата ситуация. Освен това, дори и на теория да се беше случил инцидент, нито близките, нито самото момче, нито пък Патрулите биха имали интерес за го разгласяват в медиите. Ние умеем да се лекуваме. Освен това...
- Стига толкова оправдания! – прекъсна ме Ирина Сергеевна с нетърпящ възражение тон. – Измитайте се и двамата от кабинета ми и да не съм ви видяла по коридорите днес!

Глухарьов ми кимна да отворя вратата и двамата побързахме да изпълним поръчението. Коридорът беше мрачен и пуст толкова рано. Той затвори вратата и ме дръпна до стълбите. 

- Защо се навря, където не ти е работа?
- Да кажем, че ти връщам услугата – отговорих аз. – Ти не си трая, когато Хесер ми триеше сол на главата. Редно беше и аз да не си мълча. 
- Смело, но изключително глупаво – поклати глава той, развеселен от думите ми. – Хайде, давай да тръгваме. 
- Къде? – опулих се аз.
- Как къде? Да разнасяме призовки. Не чу ли какво ни наредиха преди малко? 

Отговорът беше излишен, затова безмълвно се затътрих след него към кабинета му. За малкото време, откакто работех в отдела вече бях започнала да надушвам кога не трябва да се обаждам. Така че просто се навлякох, увих се в шала и нахлупих шапката на главата си. Беше средата на Март, но това не означаваше, че навън е топло. Глухарьов също се опакова подобаващо и изрови някаква папка с документи от бездънния си и безкрайно разхвърлян шкаф. Огледа я критично и извади един топ листчета. 

- Обикновено моля Коля да разнесе и моите, но днес няма как – ще ги носим ние – промърмори той колкото на себе си, толкова и на мен. 
- Колко призовки имаме? – попитах делово аз.

Някак си работя по-добре със срокове и цифри. 

- Около петдесет – отговори ми Глухарьов също толкова делово. – Тоя месец са малко – додаде той, виждайки опулената ми физиономия. – Айде да тръгваме, че няма да ни стигне времето!

Затътрих се след него към изхода и по навик тръгнах към колата му. 

- Ти накъде? – дочух учудения му въпрос зад гърба си. 
- Към колата, защо? – попитах аз и се обърнах. 
- Ира каза да разнасяме призовки – повтори той. – Това значи, че ще обикаляме района. Пеша. 

Унило тръгнах след него. Значи щяхме да измръзнем. Е, може би нямаше, нали съм Различна, но защо да хабя Сила за нещо такова? Денят беше мрачен и сив, а снежинките прехвърчаха леко във въздуха. Уж беше март, а все едно Нова година беше минала само преди няколко дни. Не можех да разбера защо трябва да е толкова студено. Почти колкото в Сумрака. За всеки Различен това е субективно, но и мен, както повечето, ме побиваха ледени тръпки в магическия свят. В момента, Петият слой на Сумрака можеше спокойно да се мери с температурата на района. С тази разлика, че наоколо беше потресаващо сиво и гадно. Сиви блокове, мръсни междублокови пространства, мръсносив сняг. Сивкави снежинки, които противно на всякакви прогнози, се стелеха наоколо като мъгла. За момент наистина надниквах в Сумрака за да видя дали не съм влязла там по инерция. Случва ми се, понякога. Но не, човешкият свят, макар и смълчан в единайсет преди обяд, беше доста по-шумен от Първия слой.

- Ако ще ми се скатаваш – дочух раздразнения глас на Глухарьов отнякъде, - по-добре се измитай! 

Огледах се и го видях да ме чака на десетина метра, с ръце в джобовете на палтото си. Гледаше лошо, къде от изпития вчера алкохол, къде от раздразнение. На него май също не му харесваше тази работа. Обаче нямаше как, щом като са ни наказали, ще трябва да си изтърпим наказанието. 

- Серьожа... – започнах аз леко неуверено.

Глухарьов се обърна към мен и се опита да ме фиксира с кръвясалите си очи. Отдаде му се трудно. 

- Да? –сопна ми се той. 
- Докато разнасяме призовките, ще възразиш ли да проверя за Различни-нарушители? – попитах аз. 

Глухарьов се опита да осмисли въпроса ми. Наистина се опита – виждаше се по бръчките но челото му. След около три минути усилено мислене, все пак се предаде и попита троснато:

- Проверявай, кой ти пречи?
- Не е така, Серьожа – започнах аз. – Както аз идвам, когато ти имаш призовки за разнасяне, така и ти трябва да си с мен, когато проверявам Различните. Нали сме екип?

Глухарьов потърка челото си с ръка и кимна.

- Вярно. Давай да вървим, че мозъкът ми замръзва. 

Повървяхме мълчаливо в мартенската виелица. Аз – като слепец, Глухарьов – като планински водач. Той познаваше това място като петте си пръста, за разлика от мен, и бързо успя да намери адресите. 

Всичко ставаше по добре установен алгоритъм. На повечето места аз чаках във входа или на стълбищната площадка, а моят колега-човек, в качеството си на служител на правоохранителните органи, се качваше и звънеше на вратата. Не винаги го пускаха да влезе, но винаги се чуваше караница. На места се налагаше на Глухарьов да се разкрещи и да размаха удостоверението от МВД, на други направо призованият си го отнасяше, но най-често всичко се разминаваше със сервилна почит към пагона.

Странно нещо са това, хората – гледаш го, нищо и никакъв, но веднъж да облече униформа и изведнъж все едно облича не само дрехата, но и намята някакво особено наметало, дето лъха на власт. Ти си знаеш, че е леке, но онова, червеното тефтерче, все едно му придава ореол. Странна работа... И при Различните има сервилна почит към ранга, но там, някак си, е оправдано от Силата, която всеки може да види в аурата ти. А тук...

Общо-взето, цялата тая работа с разнасянето на призовки беше по-скоро досадна, отколкото отговорна или смислена, така че през повечето време се забавлявах като гледах през Сумрака и сканирах сивите модели на постройки на първите Три слоя. Празнота. Нямаше никого – Сумракът си оставаше изпъстрен с аурите на хората, но не можах да намеря нито един Различен. Това беше нормално, все пак Различните са малко спрямо процента хора, но нещо ме човъркаше...

Раздаването на призовки също не се оказа кой знае колко забавно. От петдесет призовки, половината се оказаха с изтекъл срок, една трета успяхме да предадем само на роднини, а другите се оказаха написани на хора, които са се дянали някъде в дън земя. Колкото повече време минаваше, толкова повече Глухарьов изтрезняваше и започваше да се мръщи и да мърмори под нос:

- Твари нещастни, скапана измет! – не спираше да мърмори той във виелицата, докато си проправяхме път през преспите и снежинките към следващия адрес. - За какво ли си губя времето да ви вкарвам в правия път?! Копелета и боклуци, пияници и клошари...

Вървях в пътечката, която той проправяше в снега и реших да го погледна през Сумрака. При всички случаи, аурата му би трябвало да прелива от омраза. Оказа се, обаче, че там има Светъл гняв. Малко са хората, които са способни да се гневят като Светли. Различните също не са много, впрочем. Дори на Светлите им е трудно. 

Примерно на мен Светлият гняв ми се отдаваше трудно. Виж, Тъмната отмъстителност беше друго нещо...

- Серьожа – започнах аз с ясното съзнание, че си играя с огъня, - като толкова си мразиш работата, защо не напуснеш? Вероятно има какво друго да правиш с твоя опит и връзки. И образование имаш, и...

Спрях насред изречението, защото Глухарьов се спря и се завъртя на пети. Аз се заковах на място, за да не се блъсна в него. В погледа му имаше нещо много мрачно.

- А ти, защо не напуснеш своя Патрул? – контрира той. – Защо не заживееш нормално, като обикновен човек? Ще ти кажа – саркастично обясни той, - заради властта. Видях как те гледат другите. Видях го! 
- Не е същото! – побързах да възразя аз. – Никой не ме е питал и никой няма да ме пита. Или съм с тях, или Трибунал. Толкова. Но ти, защо го правиш след като толкова я мразиш?

Глухарьов се огледа мрачно наоколо преди да заговори, все едно чакаше да намери правилните думи някъде по излющените балкони на сградите или по пътнеещите във виелицата прозорци.  

- Роден съм тук, Наташа – каза той накрая. - Повечето дебили ги познавам, откакто се помня. Някои са израстнали пред очите ми, пред очите на други съм израсъл аз. Постъпих в милицията, защото исках да направя живота на обикновените хора по-хубав. По-добър. Мразя, когато трябва да се занимавам с подобна измет, защото те са виновни за състоянието на района – той отново се огледа. – Сама виждаш, че не е от най-престижните в Москва. Но ей такава измет – той почука с пръст по кочана с още нераздадени призовки, - не мога да я дишам. 

Отворих си устата да кажа нещо, но той продължи да говори, все едно от отдавна много му се искаше да го каже на някого:

- Наречи ме идеалист и глупак, Наташенка, такъв съм. Просто искам да направя света по-добър.
- Всички искаме – кимнах аз, - просто повечето от нас нямат голяма възможност да го направят. Ти си човек, Серьожа, може и да успееш. 
- Зарежи – махна с ръка той и продължихме да се тътрим по пътечката в междублоковите пространства.