РАЗМИНАВАНЕ
Изкарала последния час в училище, Ралица остави дневника, записа преподадения материал в книгата и отегчено се отпусна на стола. Не ù се прибираше. Остана равнодушна и към разговора на колегите си в учителската стая - познати до болка ù бяха. Тя мислеше за скучния живот в малкото провинциално градче, за еднообразието на дните и грижите вкъщи и в работата.
„Светът на художниците е съвсем различен от моя свят - чужд и непознат, объркващ. Липсват ми познанията за изкуството, за да мога да общувам пълноценно с колегите и учениците. Как трудно се контактува с хора, които живеят в свой вътрешен свят.”
В стаята влезе един от специалистите-учители и прекъсна мислите ù. Както обикновено, косата и брадата му не бяха сресани, беше небрежно облечен, на места дрехите му бяха изцапани с бои. В ръце държеше една ученическа рисунка и с такъв сияещ поглед я гледаше, че Ралица потрепери. Някаква дива сила на духа излъчваха очите му, такава каквато тя още не беше виждала. Нежност, сила, любов и какво ли не още изразяваше одухотвореното лице на брадатия мъж.
Интригувана от това, изненадващо за самата нея, тя го заговори:
- Ще дойдеш ли с мен да пием кафе, колега?
Предложението ù дойде толкова неочаквано, че трябваше да измине малко време, за да отговори:
- Защо не. С удоволствие, тъкмо свърших часовете.
В кафенето, Ралица за пръв път внимателно се вглеждаше в мъжа срещу себе си, макар отдавна да работеха заедно. Той ù се виждаше толкова различен от съпруга ù.
Художникът се чувстваше неуверен в компанията на колежката си - трудно поддържаше разговора, предимно за повърхностни неща говореха и контактът между тях оставаше също повърхностен. В отношенията си с жените беше небрежен. Но сега оказаното му внимание го караше изпитателно да се вглежда в лицето на събеседничката си.
За да го предразположи, Ралица заговори за неговата професия. Брадатият мъж се оживи. Странният блясък в очите му отново се появи, щом заразказва за изкуството, за проблемите си в творчеството. Личеше, че е отдаден всецяло на работата си. Учителката разбираше, че неговият свят е неразбираем за нея, колкото и неприятно да ù беше това.
- Как съжалявам, че не мога да рисувам. Понякога така ми се иска! - призна тя, докато разговаряха.
- Не си струва. Ти притежаваш други хубави умения, имаш познания за други интересни неща. Не е важно с какво се занимаваш, а влагаш ли сърце и душа в това, което правиш.
- Бих искала да видя какво рисуваш. Кога ще ми покажеш платната си?
- Рисувам абстрактни картини. Можеш да дойдеш в ателието, когато пожелаеш - ще ти покажа работите си.
- Няма да ги разбера. Не обичам абстрактните, отвлечените форми, които са извън логиката, далече от всичко познато. Защо рисуваш абстракции? Какво искаш да покажеш с тях?
- Смятам, че съвременната архитектура и интериорът, съвременното мислене, изискват точно такъв начин на работа. Това е необходим етап в развитието на изкуството и във формирането на вкуса.
Настъпи пауза. Като се вгледа задълбочено в лицето на колежката си, художникът отпи от кафето и попита:
- Би ли ми позирала, да те нарисувам? - и се смути от въпроса си.
- Не мога да позирам. Не се сърди, нямам търпение за тази работа.
- Ето защо рисувам абстракции – засмя се той.
Докато говореха за изкуството, мъжът се питаше: „Защо ме покани тя на кафе? Дали от скука, дали иска да се сближим, дали ме харесва?! Може би и на нея самата не ù е ясно какво иска, най-често с жените е така. Тя ме привлича" - призна в себе си.
Допиха кафето и излязоха. Разделиха се, като се уточниха кога да се срещнат в ателието.
Ралица закъсня за срещата. Той се страхуваше, че няма да дойде, но тя дойде тогава, когато вече беше загубил търпение.
Почерпиха се и дълго разговаряха. Развълнуван от присъствието ù, брадатият мъж поднасяше платната пред нея със свито сърце. Мислите му бягаха от картините. Той виждаше само Ралица.
Тя гледаше объркана абстрактните картини, които не предизвикваха никакви чувства в душата ù и мислеше: „Как може да му доставя удоволствие да цапа разни фигури по платната, които абсолютно нищо не означават? И се заблуждава, че върши сериозна работа!"
Творецът следеше внимателно посетителката. Долавяше смут в душата ù. В очите ù четеше неразбиране.
„Прозаична душа. Тя никога няма да види красотата на балансираните петна и линии, тяхната хармония. Няма да изпита наслада от случайно намерени интересни форми, от умелото съчетание на цветовете. Още по-малко ще бъде склонна пък да се възхити от живописните фактури на петната, заключени в прости форми като триъгълниците и квадратите в картините ми."
Но независимо от душевната дистанция, художникът търсеше физическа близост - той взе в дланите си тънките дълги пръсти на нежните ù ръце.
Ралица трепна. Отношенията им добиваха нови измерения. Тя издърпа внимателно ръцете си и каза:
- Недей! Моля те, недей! Нека си останем приятели.
Учителят се отдръпна смутен.
„Мисли ме за лекомислена - си рече учителката. - Плах е, нерешителен, не гори в него страстта. Дали не го прави като комплимент!? Какво ли мисли за мене?"
"Може би не ме харесва? Може би трябва да съм по-настойчив?" - потърси отново близостта ù той.
Ралица остана сдържана:
- Недей! Не съм дошла за това.
Очакваше, че този път той няма да се съобразява с доводите ù, според природата на мъжа. Но нещо се пречупи в него. Художникът стаи появилото се желание в себе си и подхвана страничен разговор, "Не искам изпросена сърдечна топлина!"
Ралица погледна часовника си и си спомни, че е време да прибере детето от детската градина.
Домакинът излезе да я изпрати.
Останал сам сред разбърканите картини в ателието, мислеше: „Малко топлина да беше ми дала, да бе потрепнала ръката ù във взаимност и ураганът в мене щеше да се отприщи. Аз съм като тихата вода. Пороят с ярост се излива и помита всичко – силен е първият пристъп и после укротен потича. А тихата вода събира дълго сила. Тя не бърза, натиска бавно, дори предизвестява за заплахата която носи. Мнозина заради това я подценяват. Но веднъж събрала сили, тя руши и свлича всичко по пътя си, и не признава никакви препятствия. Нищо. Може би така е по-добре. Спестявам си усложненията впоследствие. Всяко зло, за добро.”
А Ралица бързаше към детската градина. Неудовлетвореност се четеше на лицето ù. В главата ù напираха объркани мисли.
"Не му харесвам достатъчно. Плах е. Очаквах да ме грабне, без да ми даде възможност да се опомня. Познавам такива мъже. Каква сладост ще ми даде една плаха любов? Видът му ме подлъга. Дори изкуството му ме подлъга. И то е грубо и недодялано - ромбове и квадрати. Сурова и груба външност, а крехък и плах отвътре. Какво несъответствие!"
Подтисната, без настроение, тя взе детето от градината и закрачи без желание към къщи. Струваше ù се, че синът ù тази вечер задава само глупави въпроси и му отговаряше с отегчение.
Улицата беше пуста. Къщите гледаха с мрачни прозорци в лицето на залеза и мълчаливо слушаха тъжния ромон на водата в Осъм, укротена от зидовете на основите им. Зимният вятър разлюля върховете на голите дървета по тротоара, изсвири тъжно в ушите ù и забърза да догони разпилените напред по небето облаци.
© Иван Хаджидимитров Todos los derechos reservados
Съгласен съм с коментара на Eia. Двама различни човека са като два различни свята. Макар в много неща да си приличаме, разстоянието е огромно.
Знам ли и аз, нещо такова.
Хареса ми как си представил мислите на героите, без да включваш почти никакъв диалог.
Отново страхотен разказ.