- Как го правиш това? Та ти обичаш врага! Луда си - да знаеш! Хлопа ти някоя дъска от дюшемето!

      Смея се. Вятърът, яхнат от слънчевите лъчи на залязващото Слънце, развява кичури от обагрената ми в червено коса. Колко години минаха от онзи ден, когато една от приятелките ми тогава ми каза това...Години! От тях някои неща се отмиха от съзнанието ми, както  сега пенливите морски вълни отмиват следите и си открадват някоя песъчинка, за да си я приласкаят, отново при себе си. Спомени като морски вълни - отмиват се, но и оставят дъх на водорасли и солен привкус по устните. Какво и отговорих  ли? Сега се усмихвам - нежно, приятно без усилие се заиграват трапчинките около устата ми:

   - Скъпа, на мен цялото ми дюшеме хлопа и само една дъска здраво е закована,  останалите се хилят, както аз сега!

   - Ама, винаги си...Иле! - възмутена е - знам това и пак се смея. Като че ли всичко се случва сега, в този момент - така живо виждам нацупеното и личице и пълният с укор поглед.

  - Иле, ех,че си! - винаги ме мъмреше тя, когато най-културно, тоест с пълна липса на несъгласие, отвръщах нещо глупаво и напълно обратното на показаното, уж от мен, съгласие. 

   Смея се. Помня такива странни неща. Помня ,дори защо малко хора ми казваха "Иле". Неосъзнато, но те усещаха, че ги оставям да ми казват така, просто защото съм им дарила частица от вярата си и съм им показала онази най-чиста истинска моя същност. Хората усещат такива неща, дори и да не могат да ги обяснят.

  Понякога сама се учудвам на това как складирам картинни спомени, така, сякаш разлиствам книга пред погледа си. Помня и обидите, помня и добрините. Обидите, в повечето случаи ги смачквам и  захвърлям някъде надълбоко в съзнанието си. Да си стоят там - те не са ми необходими! Добрините ги оставям да си се реят, по-малко са и някак не е натоварващо с тях. Обичам глъчката, хората, да дишам - работя и живея с това! Всички го правим. Но има моменти, като този! Обичам да съм сама сред множеството, близо до някоя природна стихия, до земната красота, и да съм със себе си. И този миг винаги е бил самодостатъчен за цялото ми същество. А и така съм си шумна, и в мен " тичат и вият" хиляди гласове, но обичам да си ги оставям да си "кипят" на воля,  тогава и тялото, и умът ми са в пълен покой, един вид "синхронно съществуване". Само сърцето ми си се бунтува, някак тъжно, че е отминал онзи хубав миг, който, често наричаме  "някога".

    Помня и за какво, тогава тя ме нахока така. Цинична съм, много, но най- вече към самата себе си. Усмихвам се. А, да! За историята...Класическа случка, за която е говорено и писано, толкова много. Ама то, "нищо ново под слънцето" - откакто има хора, има и такива случки, описани през различни епохи от различни личности. Нищо ново - нито по земята, нито в небето! Все вятър, слънце, облачета и луна.

   Моята приятелка беше като "дива кокошчица". Една такава фина и красива, знаеща какво иска, защо го иска и имаща подкрепата на цялото си семейство. На по около 17-18 години е хубаво да си знаеш интереса. Аз от друга страна, точно огледално на нея - нито исках, нито търсех! А за подкрепа - сама си бях стълб и основа. Все пак, нищо лошо няма в това сам да си помагаш, не е като в онази приказка да викаш и чакаш Неволята. Няма смисъл, защото е ясно, че тя не идва, а запретваш ръкави и каквото, и както можеш. "Живот!"-ще кажат някои, ама се сещам за един лаф, не помня чела ли съм го или съм го чула, но " Ако ще е просто живот, ще го живеем, но ако е борба за съществуване - ще трябва да се борим със зъби и нокти!"

     Винаги съм се задоволявала с "огризките" и на съществуването, и на живота - те са ми били и са ми напълно достатъчни. Тази черта най си я харесвам, но това са отнесени мисли сега. Не им е мястото тук, а и да не се поддавам на отлива...Морето е красиво по всяко време стига да имаш очи за различните проявления на прекрасното му съществуване.

    Та , милата ми дружка, все се опитваше да ме научи да живея като нея.

     - Виж сега! - често ми казваше,- Да идем да ти купим страхотно бельо.Не! Въобще не си го помисляй, никакви там "бабешки "бикини! Прашки ще са и изрязани чашки! Имаш плът - покажи я!

    Смея се. Отново! Така е по-лесно да гледаш всичко през "криво, смешно огледало", другото му братче - "изкривеното, сополиво и солено огледалце" е по-добре по- рядко да го използваш.

   - Стига бе, Гале! Ама това не е бельо, ами въже в... Знаеш къде!- правя опит да я откажа.

    - О, без да ми мрънкаш! - цупеше се тя и ме замъкваше из Халите на близкия областен град(еквивалента на съвременните "Молове"). Оставях я да го прави, защото сама виждах, какво удоволствие изпитваше от това си занимание. Само се чудех как ще го изтърпя това дълго лутане от витрина в магазин и от магазин на витрина. Чиста загуба на време си беше - цяла книга можеше да се прочете, да се поспи, да се свърши нещо полезно за същото това време. Добре, че беше от месец на месец, та го преглътвах някак.

Та случката, след която бях обвинена, че обичам, дори "врага" беше такава...

      Един, нека го наречем "Рошльо", беше решил да си пробва късмета с двете ни. Да, ама не! Галя го отряза от раз, без никакви скрупули и просто, защото нямаше интерес, към предложеното от него. И Рошльото реши, че и каракудка става за ядене, като не може друго да се улови. Под назованата рибка, визирам себе си, разбира се. Не, че беше лошо момчето, признавам му, галантен беше, но аз и тогава някак не обичах да "режа със сърпа". Не исках да наранявам, усмихвах се, даже, повече от сега и някак мило и с думи исках да покажа,че не ме интересува предложеното. Момчето го познавахме, беше от нашият град и компаниите ни често се сливаха, за да си изкараме добре. Винаги се намираха по един-два шута да развеселяват цялото. Така беше за нас младите в зората на новият век.

     Та, след като "въртя" ," вързва и отвързва " на връвки хиляди звезди, паднали от небето, просто, защото аз съществувам, най-накрая се умори. "Ще се отказва!" - помислих си, - Време му беше!" Разбра най-после, че макар по меко, идеята беше, че нямам никакво желание да го огрея за "нощен джакпот" и печалбата на късмета, няма да е точно с нас двете, като печеливши числа. Но пък, две да ти откажат за една вечер, май не е лесно за преглъщане, нито от момче, нито от мъж. Така и не разбрах защо. Но както, разбира се, всеки вече се е сетил, нещата не спряха до тук. Всеки си се прибра тогава " по живо, по здраво" с компанията си, но след два дни нещата лъснаха, като тяло, намазано с масло за тен и прилежно опънато на морският бряг да се пече.

        Отиваме на кафе в постоянното си заведение. Хора, глъчка, абе пълно е! Да, ама още с влизането сме център на внимание. "Лошо! - казвам си,- Тука има нещо!" Ала си мълча, решила да не се поддавам на такива мисли. Поръчахме си кафенце и аз седнах до другите, ама моята кокошчица се запиля на някъде. Другите, говорят с мен, закачаме се, но това чувство, че нещо се премълчава, не ме напуска. От другата страна компанията на Рошльото се хилят, така, че все едно са им поникнали крила. Точно, както се сещам сега за една реклама на енергийна напитка с едно глупаво смеещо се човече. Разбрахте ме! Онзи, обаче, го няма все още. Не се е "окадил", така да се каже.

Галя пристига, ама е смръщила красивото си личице и една изкривена усмивка се мъдри на него.

       - Ставай! - ме командори тя,- Да идем до тоалетната!

Аз я поглеждам през рамо:

      - Че ти, досега не беше ли там? - питам я учудено.

      - Абе, стани ти казвам! 

"Ааа, това вече ми намирисва!"- си мисля и я последвах.

Та нещата стояха така, нашият Рошльо се беше похвалил с поредното завоевание в мое лице и спечелил бас, че поне една от нас,  му е вързала. Галя ръкомаха, нерви се, обяснява и тропа ядно с краче. Ядосана е, вижда се отдалече. Аз ли?! И аз така! Здраво ми се нацупиха "бърничките", ама слушам и хем ме е яд, хем ми иде да се смея." Милият,- мисля си,- до мене опрял,че да изпъчи гърди и да се направи на мъж!" Та половин час, здраво бълва змии срещу него, моята дружка, пък аз в началото от" Мда! Глупак е!Права си! , постепенно минах на "Стига!Голям праз! Да си се радва момчето!" А тя срещу мен:

     - Стига с това от теб да мине! Гледай я ти, врагът ще обича! Никакви такива да ги нямаме! Дръж се на положение!

Е, склони ме накрая, какво да я правя, мира нямаше да ми даде. Та сега и спокойствието на момчето развалихме.

Излизаме от тоалетната и нашата с походка на "диво коте" и важна, като кокошка, директно към масата, където вече се беше "окадил" нашият Рошльо. Казва:

    - Здравей, скъпи! Поръчай ми нещо!

После се обръща към мен, маха с ръка и продължава:

    - Хайде, Иле! Тази вечер той плаща! Идвай на другото му коляно, оставих ти място да седнеш!

Рошльото и ум и говор загуби и реагира веднага:

       - Ма аз...такова...Какво? Нищо съм нямал с вас!

В заведението тишина. Сещате се, от онази в която и муха да прелети, ще чуеш как пърхат крилцата и. А после, стана тя една, онзи смени три бои и пет нюанса. Моята кокошчица , прегърнала го през врата само каза, преди да стане и да го остави:

   - Скъпи, повярвай ми, ако беше ударил "джакпотът" и с двете ни, нямаше да приказваш,а да мълчиш, просто, защото сили за друго нямаше да са ти останали! 

Усмихвам се! Морският бриз развява косите ми. Хубаво беше онова време! Както се сещате нещата се изясниха, но да си призная и тогава ми беше жал за момчето, и сега, още е така.

     Морски вълни! Пенливи, шупващи се в скалистите брегове и утихващи. Красота - опасна , но и зареждаща ! Хубаво е човек да се надиша със спомени! Понякога може да са и обидни, и добри, но когато ти са мили на сърцето, няма как да ги захвърлиш, все нещо ще ти напомни за тях. Когато вълните шептят, разпиляват се и мислите! 

     Назад, назад в онова "някога" и в безкрайното по време "отдавна" се крият скъпи и ценни неща, като шафранови тичинки. Шафранът не е подправка за всяко блюдо, скъп и ценен е, но е красив и полезен. И тези спомени са такива, не са нужни, но са мили, ценени и си имат своята полезност.