- Как го правиш това? Та ти обичаш врага! Луда си - да знаеш! Хлопа ти някоя дъска от дюшемето!
Смея се. Вятърът, яхнат от слънчевите лъчи на залязващото Слънце, развява кичури от обагрената ми в червено коса. Колко години минаха от онзи ден, когато една от приятелките ми тогава ми каза това...Години! От тях някои неща се отмиха от съзнанието ми, както сега пенливите морски вълни отмиват следите и си открадват някоя песъчинка, за да си я приласкаят, отново при себе си. Спомени като морски вълни - отмиват се, но и оставят дъх на водорасли и солен привкус по устните. Какво и отговорих ли? Сега се усмихвам - нежно, приятно без усилие се заиграват трапчинките около устата ми:
- Скъпа, на мен цялото ми дюшеме хлопа и само една дъска здраво е закована, останалите се хилят, както аз сега!
- Ама, винаги си...Иле! - възмутена е - знам това и пак се смея. Като че ли всичко се случва сега, в този момент - така живо виждам нацупеното и личице и пълният с укор поглед.
- Иле, ех,че си! - винаги ме м ...