Реална виртуалност

    

                                                фантастичен разказ

   В осем без две сутринта Камен кротко седеше на седалката във влака. Беше включил лаптопа си и се бе пренесъл в действието на филма "Граничен контрол”. Вагонът беше общ. Срещу него седеше жена на средна възраст, която спеше, подпряла глава на пердето на прозореца. Другия чифт седалки бяха заети от едро момче, което чаткаше нещо на телефона си. Преди малко мина кондуктора и провери на всички билетите и сега Камен необезпокояван можеше да се отдаде на приятното гледане на филма, който щеше да му запълни голяма част от скучното пътуване между София и Враца.
    Камен знаеше, че наближава Лакатник, доста често пътуваше по този маршрут и без да зяпа през прозореца разбираше кое селище след кое следва.  Част от хората във вагона му бяха познати - не че бе говорил с тях, просто и те като него пътуваха почти всяка събота и неделя. Но това нямаше никакво значение, едва ли някога ще се сприятели с тях - Камен не беше от общителните хора, имаше си жена с дете, имаше хубава работа и достатъчно приятели, за да завързва нови запознанства. Точно затова предпочиташе да не разговаря с никого по влаковете и да предпочита компанията на филмите.
    В един момент погледна през прозореца и това, което видя, го накара да отвърне глава от филма. Вместо познатото дефиле, с река Искър отдолу и стърчащите върхове на планината, пред очите му се появи буренясало поле с болнава растителност. Рядка мъгла  скриваше края му, а небето имаше само един цвят - сив. Камен свърна глава към отсрещния прозорец и пак видя неприветливо кално поле. Едрият младеж също бе обърнал очи нататък, но в тях не се четеше изненада, сякаш гледката му беше позната. Камен надигна глава и погледна назад - познатите хора играеха карти и пиеха бира, и изглежда също не се впечатляваха от околността.
    - Извинете... извинете - той се обърна към младежа на отсрещните седалки, който обърна глава към него. - Знаете ли къде сме сега?
    - След малко ще спрем на Лакатник - отвърна младежът.
    - На Лакатник ли? - объркването на Калин вече беше трайно.
    - Да.
    - Благодаря ви.
    Мрачното поле продължаваше да властва над цялата природа, по него имаше само бурени с мръсно жълт цвят и показваща се измежду тях мокра кафява почва. След малко влакът намали скоростта и навлезе в стрелките на някаква гара. Когато спря и Камен погледна старото жълтото приемно здание, по което беше написано "Лакатник", той едва не извика от изненада. Не, това не беше познатата гара Лакатник - дълга остъклена сграда с няколко заведение, зад която гордо белееха лакатнишките скали, - това беше друга гара със същото име (въпреки че той добре знаеше, че няма две гари с едно и също име), издигната сред нищото, върху някакво огромно поле. След малко ръководителят на движението излезе и даде сигнал "готово" със заповедния диск. Влакът свирна и потегли бавно.
    Мъглата лека полека се издигаше и полето разкриваше частица по частица от своята необятност - сякаш то беше безкраен тъмножълт килим, постлан под сивото небе. Започна село с ниски мрачни къщи, скрити между буренаците, с почернели от времето покриви. От комините на малко от тях се издигаха тънки белезникави струйки дим. Влакът навлезе бавно в коловозите на друга гара и мина транзит, ала Калин видя надписа върху червеното едноетажно здание "гара Елисейна"!
    Не, и тази гара нямаше нищо общо с онази Елисейна, която познаваше - със сивата двуетажна сграда с красивата архитектура. Нямаше ги и руините на някогашните мини от другата страна. Хората продължаваха да реагират спокойно на ставащото. Дори жената срещу него се събуди, разтегна ръцете си и лениво се загледа през прозореца. Филмът продължаваше да тече на лаптопа му, но той в момента беше най-малката грижа.
    Какво се случваше тук? Защо изведнъж се оказа на съвсем друго място, без дори най-малък намек за познатата му действителност? Дали не му подготвят някоя скрита камера, а влакът да е поел по съвсем друго трасе, например към Драгоман? И на всички гари да са сменили надписите с тези по Искърското дефиле. Това  беше разумен вариант, обаче Камен силно се съмняваше, че някой би хвърлил толкова много средства да отклони видинския влак от маршрута, да смени всички надписи по гарите, да да наеме актьори, които да убеждават, че маршрутът е правилен и че всичко е наред - с единствената цел да му скроят номер. А и вече минаваше час от тръгването на влака, досега трябваше да му се разкрият. Освен това... Камен можеше да се закълне, че влакът спря на Своге и това бе същото градче, което познаваше. Дори мина през Бов и Церово. След това той се загледа за малко във филма, накрая вдигна глава и... вече нищо не беше същото. След Своге железопътната линия нямаше отклонения, така че влакът нямаше как да поеме в друга посока.
    Мистерията беше огромна. Случващото се беше невероятно, невъзможно според законите на природата. Нямаше как за относително кратко време селата Лакатник и Елисейна да са се променили коренно, нямаше как за относително кратко време Искърското дефиле да се е превърнало в огромно грозно поле. Дали пък не сънува? Възможно ли е след малко да се събуди и да се смее над ситуацията. Нали почти всички сънища са нереални, различни,непонятни - значи всичко това няма как да не е сън.
    Но... това не беше сън.
    Това беше самата реалност, тази, в която живееше,тази, която вече двадесет и осем години съзираше с очите си. Той добре познаваше реалността, защото имаше спомени за целия си съзнателен живот, за майка си и сестра си, за роднините си, за приятелите си, за ранните си детски години. И все пак тази реалност беше чужда, нетипична, ненормална. По някаква причина пространството тук беше изопачено и засега Камен не намираше никакво обяснение.
    Отново започна село - минаха през полусринати бивши селскостопански сгради с ръждясали трактори и комбайни в тях, следваше пространство с монтирани слънчеви колектори. Сетне се появиха сиви или тъмночервени къщи на по един или два етажа, пред тях обрасла поляна с изсъхнали дървета, която вероятно някога е била хубав парк. Влакът бавно навлезе в стрелки, които разклониха железния път в гарови коловози, а зад тях се извисиха няколко три и четириетажни административни сгради. Камен предусещаше коя е тази гара - макар че селото нямаше нищо общо със селото, което познаваше и в което неведнъж беше ял евтини кебапчета зад гарата или пък беше ходил с приятели на басейн в красивият комплекс "Оазис". Опасенията му бяха верни - над унилата сграда в тромав соц-стил се стелеше надписа "Гара Зверино", а под нея някой беше надраскал "Пазете саковете от зверове". Влакът намали значително скоростта и спря. На перона чакаха двадесетина човека.
    Едно приятно момиче с черно палто и черна шапка се появи и попита момчето на отсрещните седалки:
    - Извинете, свободно ли е?    
    - Разбира се. Сядайте.
    То остави малкия си сак в мястото за багаж, седна срещу момчето и извади малък таблет.
    - Извинете, това Зверино ли е? - попита Камен.
    Девойката се обърна към него с усмивка и рече с притеснителен глас:
    - Да, Зверино е.
    - Тук имаше един комплекс от басейни, "Оазис" се казваше. Още ли го има?
    - Да, да. Ето го отсреща - тя посочи към някакви червеникави сгради в подножието на малко възвишение.
    - Това ли е? Хм, сигурно скоро са правили ремонт, защото... - Камен не довърши. Не знаеше какво точно да каже, защото сградите на комплекса сега бяха много, много различни.
    - Преди три години го разшириха. Сега има седем басейна.
    - Да де. Както и да е. Благодаря ви много.
    Хората в неговото обкръжение продължиха да мълчат, само неколцината човека от задните редици говореха тихо, унесени в картите. В калното поле вече се забелязваха съвсем малки възвишения, които също бяха лишени от по-различна растителност от жълтеникавите бурени. Някъде в далечината се забеляза малка гора, а по-нататък по-голямо селище, навярно град. Мъглата се бе вдигнала нависоко и обхватът на погледа му беше станал по-голям. Следваха Люти брод, Ребърково, Мездра юг и накрая Враца. Като че ли се страхуваше как ще изглежда неговия град. Какъв ли щеше да е апартамента му (ако изобщо го има), какви ли щяха да бъдат родителите му, приятелите му? Всичко беше обвито с мистерия. Защо, защо се случваше всичко това? Какво не е наред със света, та му сервира това?
    - А може и с очите ти нещо да не е наред! - плътен глас сякаш продължи мислите му. Камен надигна глава и видя висок и едър мъж с кафяв балтон, който го наблюдаваше странно.
    - Какво? - попита той. Останалите сякаш не забелязваха мъжа, защото нито се обърнаха, нито трепнаха.
    - Чу ме.
    - Кой си ти?
    - И да ти кажа, не ме познаваш. По-важното е какъв съм.
    - Тогава какъв си?
    - Много бързаш, моето момче. Много бързаш. Нещата трябва да ти се изяснят спокойно, за да ги разбереш наистина. В противен случай за теб ще са само подбор от думи.
    Камен вече беше напълно убеден, че другите не ги виждат. Дори сякаш не чуваха този диалог, защото никой не се обръщаше към тях, нито ги гледаше изпод вежди.
    - Добре, ще ми кажеш ли какво се случва? В очите ми ли е проблемът? Не харесвам такъв тип подмятания - младият мъж каза думите рязко, агресивно. В и без това ненормалната обстановка, странният мъж сериозно лазеше по нервите му.    
    - Ще разбереш - той продължаваше да стои спокоен, с лека, загадъчна усмивчица. - Погледни навън. Какво виждаш?
    - Само поле и малки селца. А трябва вече да сме минали Люти брод. Това е необяснимо, защото добре познавам тази местност.
    - Аз пък може би виждам красиви бели скали, надвесени над Искъра.
    - Чакай, чакай. Ти виждаш Ритлите, така ли да го разбера?
    - Може би. А ти виждаш някакво невзрачно поле с малки селца.
    - Демек аз не виждам онова, което другите виждат. Това ли искаш да ми кажеш?
    - Не съвсем. Бих могъл да кажа, че мозъкът ти възприема видяната действителност по по-различен начин.
    - И това започна преди около четиридесет минути. До онзи момент всичко беше нормално.
    - Да. Просто погледна навън и вече нищо не беше същото. Нали?
    Видът на мъжа беше нормален - едър, с черна сресана коса, със спокойни интелигентни очи,  но имаше някаква отблъскваща аура. Нещо в него изглеждаше противно и Камен още не можеше да определи какво - дали загадъчната му усмивка, дали спокойния му той, дали факта, че знаеше какво се случва, но не го разкриваше? Младежът изпитваше някакво изродено желание да скочи, да го сграбчи за шията и да го удуши възможно най-болезнено.
    - Мога ли да седна срещу теб? - внезапно попита той.
    - Стига жената да разреши - Камен погледна седящата до него, която продължаваше да гледа унило през прозореца.
    - Спокойно. Тя не участва в играта.
    - Сега, ти продължаваш да ме вкарваш в някаква мистерия и очевидно искаш да  дълбаеш по и без това изтерзаната ми психика. Така ли да го разбирам.
    - Съвсем не, приятелю. Разкривам ти тази мистерия глътка по глътка, защото внезапното научаване на истината може да те шокира  - у непознатия се появи някаква добронамереност, която на Камен му се стори, че е изкуствена. Той седна до жената и спокойно кръстоса краката.
    - Каквато и да е истината, искам да я науча по възможност веднага.
    - Едва ли ще я разбереш. Според мен е по-добре да я...
    - НЕ МИ ПУКА КОЕ Е ПО-ДОБРЕ, БЕ! ПРОСТО ИСКАМ ИСТИНАТА! ТОВА Е! - Камен избухна, в следващия момент се изненада от себе си. Останалите не помръднаха, сякаш странният диалог се развива само в тяхното измерение.
    - Ти участваш в правителствен експеримент, наречен „Реална виртуалност“. Не „Виртуална реалност,“ а „Реална виртуалност“, тъй като действителността е почти реална! Това е една игра, в която трябва да се бориш за твоето надмощие и респективно за твоето оцеляване. Този свят, който виждаш, е изкуствено създаден и разработван десетилетия наред, за да бъде достигнато това съвършенство.
    - Чакай малко пич. Ти ми говориш, че аз съм в изкуствен свят, така ли?
    - Точно така. Ти в момента спиш, а това е твоя реален сън.
    - Че защо да ти вярвам. Това, което ми казваш, звучи нелепо.
    - Това дали ще ми вярваш или не, е въпрос единствено на твоя гледна точка. Аз ти казвам, че се намираш в изкуствено създадено виртуално пространство, което по принципа на сънищата вкарва човешкия мозък в паралелен, изкуствено създаден свят. В момента тялото ти спи, а мозъкът ти се рее тук. Създадено е тяло, досущ като твоето, създадохме и дрехите ти, лаптопа ти, дори интериора на влака, в който всяка събота пътуваш. Можехме и да създадем и копия на селищата, през които щеше да минеш, но решихме да не го правим с точност, а и трябва нещо да дълбае въображението ти.
    - Тоест, следите ме отдавна.
    - Доста отдавна. Сигурно ще попиташ защо точно теб.
    - Ако ти беше с друг характер, навярно този щеше да е първия ми въпрос.
    Мъжът се усмихна многозначително и му подаде ръка за здрависване:
    - Аз съм Габриел Томев и съм един от създателите на "Реална витруалност". Занимавам се с дизайна на играта и аз също като теб, сега съм вътре в нея. Иначе те следяхме отдавна, защото ти притежаваш някои отличителни качества, които биха ни били от полза. Умен си, разсъдлив си, имаш съпруга и дете, но не живееш с тях, защото работиш в София, въпреки това не си разведен. Тялото ти е добре оформено, имаш нужната физическа сила. Освен това работата ти изисква прецизност и бързи реакции.
    - Разбирам, но толкова ли не намерихте други хора, които притежават подобни качества?
    - Приготви се за слизане. След малко е гара Враца.
    Камен погледна през прозореца и видя някакви смешни и почернели заводски здания, които навярно трябваше да са сградите на „Химко“. Балканът не се виждаше, а в далечината се извисяваха приятни къщи с остри виолетови покриви, навярно взети от някое алпийско селище.
    - Да помогна ли за багажа? - деликатно попита Габриел.
    - Не, благодаря. Все пак имам добра физическа сила.

    Слязоха от влака и разминавайки се с хората на перона, Камен забеляза техните празни погледи. Тя сякаш изпълняваха машинални действия, подобно на второстепенни герои от компютърна анимация. Гарата беше горе долу същата, каквато трябваше да бъде (с изключение на недодяланата козирка, боядисана незнайно защо в тъмночервено) и малко преди да излязат на на гаровия площад, Камен попита:
    - Къде живея?
    - Хубав въпрос - усмихна се Габриел, - можеш да следваш стрелките, но трасето е същото, което познаваш.
    Площадът бе значително по-малък, а отсрещните жилищни блокове имаха син и бял цвят. Магазините отдолу изглеждаха чисти и осветени, но съсредоточавайки поглед, Камен видя, че не работеха (може би просто бяха декори). Малка жълтеникава стрелка сочеше една от алеите между блоковете и двамата тръгнаха по нея.
    - Трябва да хвана тролей шестица - рече той.
    - Направени са да минават през десет минути.
    - А в момента къде съм? Истинският аз.
    - Намираш се в село Бов и спиш в една от нашите лаборатории. Свалихме те от влака след хипнотичен сеанс, който проведохме посредством филма на лаптопа ти. Ние ти вкарахме и реалността, която виждаше малко преди да заспиш, след което подсъзнателно ти наредихме да слезеш на гара Бов. С няколко думи, упоихме те неусетно, както беше по план.
    - И сега, след като вече съм опитно зайче, какво трябва да правя?
    - Тепърва ще разберем. Трябва да си отидеш до вас, все пак натам сочат стрелките.
    - Ти с мен ли ще бъдеш?
    - Може би трябва да ти помагам и да те предпазвам от неочакваните препятствия.
    - До тук не си особено полезен. Освен, че съм избран за опитно зайче, не разбрах нищо повече. Зная, че ако попитам кога ще се върна в моя свят, няма да ми отговориш, затова ще спестя въпроса.
    - Веднага щом се справиш с препятствията.
    - Ако не се справя?
    - Тогава приключваш.
    - Приключвам?! Какво означава това?
    - Умираш.
    - Моля?
    - Казах умираш. Ако някой те убие, тогава мозъкът ти ще се настрои на позиция смърт" и ще преустанови действието си. Тоест ще настъпи мозъчната смърт. След мозъка, тялото ти също ще умре. Така е конструирана програмата.
    - Чакай, чакай. Ти ми говориш за убийство, така ли да го разбирам? Значи програмата е незаконна, а вие сте убийци.
    - Никой няма да разбере, че е убийство. Няма да има следи от насилие, огнестрелни рани, отрови в организма. А лекарите в безсилието си ще се изкажат, че се касае за масивен инфаркт.
    Камен го изгледа втренчено, навярно се опитваше да улови шегата в думите, но изражението на мъжа оставаше сериозно.
    - Значи ако умра тук, умирам и в действителност.
    - Точно така - отвърна Габриел.
    - А ако се справя с мисията, ще ме пуснете ли да си ходя, след като... вече знам тайната?
    - Разбира се. Ако се справиш с мисията, това ще е знак за нас, че нещо в перфектната ни организация куца и се налага подобрението й. А за награда ще имаш шанса и късмета да бъдеш убит в твоя, външния свят!
    В момента, в който стигнаха до спирката, тролеят дойде. От него слязоха няколко човека, а заедно с тях двамата се качиха още десетина души. Возилото потегли по тесни улици, около които бяха подредени сиви къщи и малки дръвчета по тротоарите.