Глава единадесета
Войната се чувстваше все по-силно и по-силно. Въздушните тревоги бяха зачестили. Ята вражески самолети прелитаха над София и от време на време пускаха някоя и друга бомба в покрайнините на Столицата. Софиянци живееха в постоянен страх. В началото на 1943 г. много софиянци се евакуираха в близките села. Тъй като не последваха други бомбардировки, те се завърнаха по домовете си.
Кошмарът настъпи непосредствено след Коледа. На 10-ти януари 1944 г. съюзническата авиация нанесе мощен удар в сърцето на българската столица. Хиляди тонове разрушителни бомби се изсипаха в самия център на града. София беше затънала в прахоляк и руини. Загинаха хиляди невинни хора, мъже, жени, стари и млади, деца. Центърът беше унищожен, на всяка крачка се виждаха отсечени като с меч жилищни домове и обществени сгради. Не беше пожален и Народният театър, чието южно крило беше разрушено.
Нощта беше паднала над разрушения град. Тъмнината беше скрила раните му, но сърцето му продължаваше да кърви. София беше потънала в тъмнина. Даже звездите се бяха скрили от срам. Единствено джобните фенерчета на “Гражданска отбрана” нарушаваха тук-там непрогледната тъмнина. Доброволци и медицински екипи, сапьори и пожарникари продължаваха да търсят затрупани под множеството разрушени сгради. Около 22 часа се чу далечно буботене и сирените зловещо завиха в нощта. След броени минути над София се изсипаха гроздове светещи балони, които превърнаха непрогледната нощ в светъл ден. И отново заваля метален огнен дъжд, който доунищожи агонизиращия вече град. Пожари лумваха на всяка улица. Площади и улици се превръщаха в огнени хармани, обезумели хора бягаха да се скрият от кошмара и често се самопогребваха в мазетата на сградите, които за секунди се превръщаха в купища тухли, бетон и железа. Разхвърляни домашни предмети, изпотрошени мебели и детски играчки, търкалящи се сред отломките, подсказваха, че тук някога е имало живот, че са се чували детски гласове, че майка е пяла люлчина песен. Само за няколко часа София беше превърната в лунен пейзаж, в камари изкъртен хоросан, в горящи клади, вопли за помощ и проклятие.
Семейство Огнянови и Маринкеви се бяха събрали в Габрово, за да посрещнат заедно Новогодишните и Коледните празници. Когато вечерта на 10-ти януари вестта за унищожената Столица стигна до Габрово, Радослав незабавно реши рано на следващия ден да тръгнат за София. Въпреки уговорките на старите, Теодора, Мила и Радослав тръгнаха за Столицата. Когато след шестчасово пътуване стигнаха до дома си, бяха потресени от гледката, която се разкри пред очите им. Тази апокалиптична картина се запечата в съзнанието им за цял живот. Техният дом не беше засегнат, но наоколо сградите бяха унищожени в по-голямата си част. От близката зоологическа градина имаше избягали животни, които всяваха допълнителен страх в душите на софиянци. А две малки маймунчета бяха намерили свободата си и се катереха и скачаха по клоните на дърветата в Борисовата градина. Навярно те бяха единствените, на които тези бомбардировки бяха донесли радостта от свободата.
От сградата, в която се помещаваха канцелариите на представителството на “Байер” нямаше и помен. Цялата огромна сграда на площад Александър беше изравнена със земята. Радослав незабавно отиде до пощата, за да се обади на фирмата, но не беше възможно. Връзките бяха прекъснати и той се принуди да изпрати дълга телеграма, която описваше случилото се.
Решиха да не губят време. Не се знаеше кога нови тонове бомби могат да се изсипят върху развалините на града. Натовариха на малкото “фиатче” най-необходимото и тръгнаха за село Петърч. Една от техните бивши слугини беше от това село и се надяваха да намерят там временен подслон. Мила категорично отказа да напусне София и да живее в някакво си село. Тя искаше да е близо до Театъра, с когото беше свързана, макар че в този момент на никого не му беше нито до театър, нито до опера. Хората мислеха само за едно - как да се спасят от чудовището, наречено “война”.
С малко дете на ръце, при необичайни за тях условия, Теодора и Радослав, за кратко време, успяха да се приспособят към новия си живот. В Костинброд, който се намираше само на седем километра от китното селце, където бяха намерили убежище, се намираше фабриката на Чилов. Радослав се познаваше с Никола Чилов. Беше доставял химикали на “Байер” за производствените нужди на фабриката. Семейство Чилови предложиха да ги приютят в тяхната голяма къща в Костинброд, но Теодора категорично отказа. Предпочиташе да бъдат самостоятелни и независими. Бяха наели голяма стая в къщата на Златкините съседи и се бяха настанили сравнително удобно. Хазаите бяха двама братя, Гошо и Заре. По-възрастният, Гошо беше много добър и тих човек, на мравката правеше път, а жена му, стрина Цвета беше като истинска баба за малката Доротея. Малкият брат Заре беше твърдоглав шоп, но и той имаше добро сърце и помагаше с каквото може, за да облекчи живота на квартирантите.
Петърч беше малко, китно селце в подножието на Балкана. На юг я ограждаше малка рекичка на име Герена, а на север друга, още по-малка рекичка “Блатото”. В края на селото, към Костинброд имаше обширни зеленчукови градини, чиито чушки, домати, руски краставички, тиквички и морави всеки вторник и петък , натоварени на волски каруци, заминаваха за софийския пазар. Но селото беше най-прочуто със зелето си. И есента стотици каруци доставяха на софиянци зеле за зимнина. Може ли българска къща да няма поне една каца кехлибареножълто кисело зеле!? А “армеевата” чорба беше лек и мезе за най-лютата ракия. Центърът на селото представляваше неголям площад, който тук наричаха “мегдана”. По средата се издигаше паметник на загиналите във войните “петърчани”. Тук беше общината, къщата на дядо поп, както и кръчмата на Миле. Седнали около голите маси, с юзчета в ръка, всяка вечер мъжете бистреха политика и споделяха мъката си от този труден живот. От площада, спускайки се по баира към Блатото, се преминаваше малко мостче. Веднага след него, на дясно беше черквата, където “петърчани” кръщаваха децата и опяваха мъртъвците, преди да ги погребат в гробищата зад черквата. А отляво на моста бяха тучни ливади, където пасяха говедата и овцете. Лятно време, невръстни момчета и момичета по цели дни, играеха на топка или челик, грижейки се за “стоката”. От време на време някоя пощръкляла крава създаваше ядове и децата задружно бягаха подир нея, за да не я загубят. Тук пасяха и кончетата, с които момчетата си устройваха “кушии” или със самоделни “кепчета” ходеха да ловят блестящи мренки или раци, които почервеняваха като млади моми във врялата вода. Тук-там край Блатото имаше върбалаци, които даваха материал, от който момчетата дялкаха свирки. Вечер прибираха кравите с натежало от мляко виме. Сиренето, прясното и кисело мляко бяха основната храна на хората от селото. По дворовете сутрин пееха петли, а цял ден кудкудякаха кокошки, повели след себе си цяла орда пилци. Белчо и Сивчо бяха двигателната сила, а Шаро пазеше “стоката” от недоброжелатели. По-заможните имаха и кабриолети, с които извозваха пътниците пристигнали на гарата, която се намираше на три километра от селото, на юг от Герена.
След бомбардировките от 10 януари селото се оживи от евакуирани софиянци. Появи се сладкарничка, където възрастен руснак-белогвардеец, предлагаше пресни крем-пити, еклери и добуш пасти. Шопите гледаха и се маеха на тия “чудеса” дето “гражданйете” ручаха. До сладкарничка “Москва” се появи и малка обущарска работилничка, където двама братя арменци поправяха обувки, сменяха “налчета”, слагаха нови подметки, а макар и рядко, правеха и нови обувки на евакуирани софиянци. Шопите ходеха с цървули от нещавена свинска кожа и никога не бяха обували обувки. Някои от тях се раждаха тук и умираха без да видят “Софията”, която беше на един хвърлей място - 25 км.
Теодора бързо спечели сърцата на двете етърви - хазайките. С добротата и благия си характер, тя стана обичана приятелка и ценна съветничка за много неща, непознати на шопкините. Помагаше на децата им за уроците, а понякога заместваше и учителката. Училището беше превърнато в казарма, там бяха настанени германски войници. Поради тази причина, класните занимания се провеждаха по домовете. Госпожица Милева, учителката, често боледуваше и тогава я заместваше Теодора. Родителите, за да се отблагодарят, ù носеха яйца, мляко и сирене или пресни зеленчуци от градината. А за празници някое пиле или ярка. Случваше се да донесат и прясно месо от току що заклано теленце. Лятото, по време на жътва, Теодора взимаше малката си дъщеричка и прекарваше деня с хазаите, на нивата край Герена, където те жънеха златна пшеница, връзваха снопите, докато Теодора, под сянката на дивата круша, си играеше с дъщеричката си. На обяд тя подреждаше софрата на една черга под крушата и изморените и гладни жътвари седяха да си починат и подкрепят сили. Студената вода от стомните беше като “божествен елексир” за всички, които цяла сутрин се бяха “гърбили” под изгарящите лъчи на юлското слънце.
Радослав честичко прескачаше до София, за да наглежда ремонта на новите канцеларии на представителството. Всичко вървеше много бавно. Липсваха материали и работна ръка, а и германците сякаш бяха загубили интерес към търговията с България. През август германците масово бягаха от страната съюзник, съветската армия наближаваше Дунава и след броени часове щеше да прегази великата река и да окупира страната, обявила война на бившите си освободители.
Мила беше заминала при родителите си в Габрово, тъй като Театъра беше частично разрушен и всички спектакли бяха отменени.
Сред народа се говореше усилено, че с влизането на руската армия, шумкарите ще слязат от планината и ще вземат властта. През седмица се сменяха правителства, но в действителност цареше абсолютно безвластие. Царят беше мъртъв, а Симеончо беше дете. По-гъвкавите партии усетиха откъде духа вятърът и образуваха някаква коалиция наречена “Отечествен Фронт” - ОФ. Фронт срещу кого, се питаха хората, но нямаше кой да им отговори. След няколко месеца си отговориха сами, но за мнозина отговорът беше горчив.
© Крикор Асланян Todos los derechos reservados