РОБ
Валеше от дни. В началото, пресъхналата от жегите земя жадно пое влагата. Утоли се, пресити се, но дъждът не спираше. Пръхкавият чернозем подгизна и се превърна в лепкава кал. Отгледаното от семенце загни, само тревата полудя и се извиси. Последва пороят... почернялото небе замята мълнии, оглушителен гръм го раздра и селото беше залято.
Неизменната усмивка на Добрин изчезна. Погледна под вежди опустошената градина. Сърцето му се сви докато издърпваше извлачените домати - жилави и здрави стебла, с плод колкото голям орех. Привечер, когато разчисти, от китния двор остана голо парче земя.
Галя не помнеше да го е виждала такъв - името му беше отпечатано и на лицето и в душата му. От пет години се водеха. С тая немотия, ако беше се оженила за някой от свойте си, имаше да яде боя... Пък Добрин ще се засмее до уши вечер и ще рече: „ Абе, жена, циганка си, ама аман, все от вашите баници въртиш”. Сбърчи чело, уж сърдит, захапе филията с пипер и олио, примлясне сладко и: „Ей, царица си, няма ...