Тя претърпя бури, ветрове, но остана непоклатима. Жарко слънце я изгаряше, друг път проливни дъждове се изсипваха отгоре ù. Понякога мислеше, че няма да издържи повече и ще се прекърши. Понякога волята ù отслабваше и страховете ù я превземаха. Но тя чакаше. По-добрия ден…
Спомняше си как като малка бързаше да порасне. Искаше да съзрее по-бързо, да отвори очите си за света. И да наблюдава – красотата, която беше сигурна, че я очаква. Вярваше с цялото си същество, че навън има само хубави неща и че всички хора са добри. Толкова наивно!
Минаха дни. Тя порастваше все по-хубава, но колкото повече се разлистваше, толкова повече се разочароваше от света, за който бе копняла дълго време. Не виждаше красотата, за която бе мечтала. А само злоба, лъжи, войни. В малкото ù сърце нахлу безкрайна тъга. Защо хората се нараняват един друг? Защо искаха да се унищожат? Не можеше да прозре смисъла на това насилие. Беше водила много битки: със себе си, с живота; преодоля страховете си и се изправи, защото ...