Тя претърпя бури, ветрове, но остана непоклатима. Жарко слънце я изгаряше, друг път проливни дъждове се изсипваха отгоре ù. Понякога мислеше, че няма да издържи повече и ще се прекърши. Понякога волята ù отслабваше и страховете ù я превземаха. Но тя чакаше. По-добрия ден…

   Спомняше си как като малка бързаше да порасне. Искаше да съзрее по-бързо, да отвори очите си за света. И да наблюдава – красотата, която беше сигурна, че я очаква. Вярваше с цялото си същество, че навън има само хубави неща и че всички хора са добри. Толкова наивно!

   Минаха дни. Тя порастваше все по-хубава, но колкото повече се разлистваше, толкова повече се разочароваше от света, за който бе копняла дълго време. Не виждаше красотата, за която бе мечтала. А само злоба, лъжи, войни. В малкото ù сърце нахлу безкрайна тъга. Защо хората се нараняват един друг? Защо искаха да се унищожат? Не можеше да прозре смисъла на това насилие. Беше водила много битки: със себе си, с живота; преодоля страховете си и се изправи, защото искаше да се радва на света и да радва хората в него. Да ги направи по-добри и щастливи…

   А те я тъпчеха, мачкаха сърцето ù и не ù позволяваха да диша… Но когато беше готова да се откаже, да се предаде, една нежна ръка я погали, откъсна я и я отнесе със себе си…

   Горкото малко цвете! Помисли си, че умира. Но в този момент видя красотата в очите и усмивката на лицето на момичето, което го взе. Усети с цялото си малко сърце щастието, което бе предизвикало. И разбра, че е направило по-красив света  поне на един човек. А това се оказа достатъчно, за да се почувства щастливо и то.

   Беше се родило като крехка роза и знаеше, че скоро ще увехне. Но усети, че съществуването му е имало смисъл. И разбра, че за да подари и почувства любов, е нужно и да се запознае с омразата, да почувства болката, защото само така ще може да разпознае и щастието, когато се изправи пред него.