На M.

- Здравей, мила моя, Искам да ти разкажа една странна история.
Преди няколко дни се бе съгласила днес да вечеряме заедно. Искаше ми се часът на срещата ни да настъпи колкото се може по-бързо. За да не мисля за сбъднатото ми щастие, реших да се поразходя. Безцелно обикалях по Раковски, плъзгайки празен поглед по витрините. Докато в една от тях нещо привлече погледа ми. Спрях се. Беше познат цветарски магазин. Често купувах от него цветя за теб. Но този път имах чувството, че ще се случи нещо необикновено.
Така и стана. Вътре имаше много красиви цветя. Уханието им омайваше влизащите хора. В една от вазите имаше тъмночервени рози. Това, което ме накара да вляза в магазина, бе излъчването на някаква тъга. Вгледах се. Почти всички рози зовяха със своята красота някой да ги погали и притисне към лицето си. Но една от тях като че ли излъчваше не страстно признание в любов, а... особена тъга. Преди много години Сакура ме бе научила да разбирам езика на цветята. Приближих се към вазата. Наистина тази роза бе особена. Пленителната нежност на нейните очертания бе едновременно божествена и страдаща. Застанах пред нея и мълчаливо я наблюдавах. Тя като че ли усети всичко и извърна към мен красивата си глава.
- Какво искаш? – ме попита тя.
- Защо си толкова тъжна? Нали любовта е прекрасна и ти си неин символ?
- И да ти го кажа, едва ли ще ме разбереш. Ти си само човек.
- Недей да говориш така. Виждаш, че аз разбирам вашия език. Кое те натъжи?
- Казват, че всяко живо същество имало някъде своя двойник. Свой близнак. И вие, хората, го търсите по целия свят. Чувал ли си за това?
- Да! И го вярвам от малък. – усмихнах се аз. - Само че не всеки успява да го намери. Или го открива, когато вече е твърде късно и животът му е свършил.
- Като и моят. – с горчивина отвърна тя. – Така и не намерих своя двойник. А ми го бяха пожелали.
- Кой? – изненадах се аз.
- Момичето, което ме посади. Бе толкова щастлива и искаше всички около нея да бъдат щастливи.
- Как го направи?
- Докато ме поливаше за първи път, ми пошепна, че ще го открия. Дори предрече и как ще го позная.
- Даже и това? – все повече потъвах в някакъв приказен свят.
- Тя ми каза: Твоят двойник ще те притисне сред три малки перли. След това ще те погали с цялата обич, която излъчваш към него. Защото я заслужава в очите на онзи, който те подаде. Но вече едва ли ще се сбъдне.
Замислих се над думите, после я погледнах и я взех в ръка.
- Какво си намислил? – ме попита розата.
- Днес ще се сбъдне твоята мечта. Аз ще ти помогна. Ще те прегърне твоят двойник, твоят близнак на този свят. Ти непременно ще го познаеш.
Платих цветето и излязох от магазина. Времето на нашата среща наближаваше. Ти се появи пред мен, усмихната като слънчев лъч. Погледна розата с тъмните си очи и я взе. После я притисна леко към перлата на гърдите си и вдъхна нейното ухание. Знаеш ли, Слънчо, колко много си приличате? Като две капки вода. Или като две сълзи от щастие. Една роза се бе спотаила в ръцете на друга, също толкова свидна и омайваща. Можех само да замълча и да поискам... да пиша.
За теб и нея... и за сбъдването на мечта в края на един живот...