Часовникът спря. Изведнъж. Времето прекъсна своята безкрайна нишка, а въздуха застина в една статична позиция. Той пристъпи плахо към регистратурата и се почеса стеснително по тила, докато чакаше някой да дойде.

Петък вечер в шумния град. Имах среща с колежка от университета, с която обичахме да ходим до бара в мазето на един хостел. Местенцето не е голямо, всъщност е с ниски тавани и нескопосана мазилка. От таваните висят голи крушки, а диваните са от времето на прародителите ми. В малки иззидани ниши по стените светят бели свещи, а по дребните прозорчета има залепено фолио или вестникарска хартия. Винаги има жива музика, свирена от редовните клиенти, които често идват с инструментите си, друг път свири някой интересен човек, отседнал в хостела. Обичам този арт бар, но не само заради романтичната атмосфера. Тук можеш да се запознаеш с много интересни личности - хора на изкуството, актьори, писатели, художници и кой ли още не.

Нямаше полунощ дори, когато моята колежка реши, че трябва спешно да се прибира. Не помня каква беше причината, но аз още бях на средата на малката чаша ликьор. Реших да остана още няколко минути, да допия питието си и да разгледам хората в бара. Обичам да измислям сценарии в главата си и често наблюдавам непознатите наоколо, измисляйки история и съдба за всеки един.

В онзи момент часовникът спря. Изведнъж. Времето прекъсна своята безкрайна нишка, а въздуха застина в една статична позиция, когато някакъв млад мъж с раница, китара и рошава рижава коса пристъпи плахо в бара и се огледа някак неловко и срамежливо. Беше сам. Той притежаваше онази специална енергия на човек, когото не познаваш, но изгаряш да изучиш. Очите му бяха като два пъстри малахита, скрити под развилнелите се рижави вежди. Никога не бях виждала толкова замечтан и отнесен поглед. Той се приближи към бара, където седях и аз. От тази близост успях да усетя силен аромат на розмарин, който се носеше на вълни от него. Имах чувството, че се беше изкъпал в етерично масло преди да влезее в бара. Носеше светли дънки, бяла тениска и няколко кожени гривни на двете си ръце. От врата му висяха две малки стоманени плочки на сребърна верижка, като онези, които мъжете получават в казармата.

Той се обърна към мен и ме попита нещо с усмивка, докато ми подава 50-левова банкнота. Не го разбрах, дори не знам на какъв език говореше. Явно искаше да му разваля парите, затова се протегнах към дамската си чанта, извадих портфейла си и изпълних желанието му. Бях пленена от очите му, които от толкова близо изглеждаха като пролетна поляна, изпъстрена с цветове. Толкова бяха зелени и нежни, топли и лъхащи на спокойствие, че ми се прииска да се взирам в тях цяла вечер. Или цял живот.

Той реши да седне до мен и си поръча бира. Поздравих го и го попитах за името му, но той само се усмихна и ми направи жест, че нищо не разбира. Аз него също не го разбирах. Седяхме там двамата, един до друг на бара, и отпивахме от питиетата си, докато разменяхме по някой срамежлив поглед, а приглушената светлина от стотиците свещи се отразяваше в милиони златни и огнени отблясъци в рошавата му коса. Непознатият мъж извади телефона си, натисна няколко пъти по екрана и внезапно хвана ръката ми и я стисна силно, за да привлече вниманието ми. Видях, че ми показва снимка на куче – огромен, златист и много миловиден лабрадор. След това смени снимката с друга, на която присъстваше и той – селфи с кучето. Показа ми и още един куп снимки с животинчето – как му е сложил шапка за рожден ден, как се плискат в океана, как му подхвърля топка и т.н. Показа ми и някои смешни клипчета как обучава кучето да седне, да донесе топка, да излае, и любимото ми – как при команда да прескочи дивана и да му донесе чехли. Посмях се искрено на дълбоката му връзка със златистия лабрадор. Той прибра телефона си, но още не беше пуснал ръката ми. И без това не исках да ме пуска. Погледите ни се срещнаха и изпратиха пареща тръпка по целия ми гръбнак, сякаш в душата ми се запали огън. Чувствах се като ученичка, която се влюбва за секунди. Очите му излъчваха такава мекота, че сякаш ме прегръщаха и галеха от някой пухкав облак. Със свободната си ръка извадих и моя мобилен телефон, кликнах няколко пъти и отворих папката, която бях озаглавила „Пльоки“ – така се казваше хамстера ми. Показах му някои забавни снимки, които съм правила на животинчето – как яде краставица, която е 10 пъти по-голяма от него, как тича в кръг, как се катери по аквариума, като Спайдърмен, и любимото ми – клипче как хамстера лежи по гръб докато спи – като човек. Той много се развесели и няколко пъти направи коментари, които не разбирах. Продължаваше да държи ръката ми, въпреки че прибрах телефона. Сега просто стояхме на бара, с вплетени пръсти, неловки усмивки и замечтани погледи, докато небето къпеше прозорците на заведението в мазето с кристалната си, нежна, лунна светлина.

След няколко минути тишина той се изправи от стола, изпи останалата си бира на екс и ме задърпа нанякъде. Взех малката си дамска чантичка и го последвах, без да има значение къде ще ме заведе. Имах чувството, че душите ни са общували и друг път, може би в някой минал живот. Очите му излъчваха такова спокойствие, че му имах пълно доверие без дори да знам името му.

Навън станахме свидетели на красивата гледка на притихналия град, окъпан в тъмнина. Само няколко улични лампи, пръснати наоколо, излъчваха малки количества светлина. Небето беше черно като оникс, а звездите и луната блещукаха като скъпоценни камъни, инкрустирани в пелерината на нощта. Нямаше жива душа наоколо. Той извади кутия от джоба си и с видимо задоволство запали една цигара. Пепелявият дим се виеше във въздуха в причудливи завъртулки и нежни форми. Той подаде цигарата към мен, но аз не пуша и му направих знак, че не желая. Отново ме хвана за ръката и започнахме да се разхождаме безцелно по улиците на столицата.  Аз му обяснявах за забележителностите, които подминавахме от време на време, а той само се усмихваше, защото нищо не разбираше от моите обяснения.

Стигнахме до една денонощна баничарница, чиято витрина беше отрупана с какви ли не тестени изделия. Имаше гевречета, банички, кифли с шоколад и мармалад, козунаци, пици и още много други закуски. Той каза само едно „Уау“, което успях да разбера – явно беше гладен и силно впечатлен от разнообразието. Беше като излезнал от анимационен филм, когато се потупа по корема, направи тъжна физиономия и започна да мляска. Разсмях се с глас, сякаш никога друг път не бях виждала подобен тип шеги. Той посочи една баничка, после посочи мен. Поклатих глава, защото бях вечеряла скоро. Той отново посочи, но този път една кифла. Отново поклатих глава. Той се намуси и повдигна рамене, сякаш искаше да ми каже „Е, хайде де, избери си нещо“. След като ми предложи с жестове още три-четири закуски, накрая склоних пред смарагдовите му очи и видното му огромно желание да ме нахрани. Той посочи на продавачката една милинка за него, и една поничка за мен. Седнахме на парапета до баничарницата и започнахме да ядем тихо, окъпани във флуоресцентните светлини на табелите на магазинчето за закуски. Когато изяде своята храна той запали цигара с видимо удоволствие, подпря глава на китката си и започна да ме наблюдава. Почувствах се като красива картина в която се взира един съвършен художник, сякаш рисуваше по душата ми с нежните си пръсти, миришещи на тютюн и тесто с много масло. Усетих и силния аромат на розмарин, носещ се от него и почти заглушаващ цигарения дим, който сега беше като аура около него.

Този път не изчаках той да даде посока и взех нещата в свои ръце. Изхвърлих хартийката от поничката, избърсах набързо пудрата захар от устните си и му направих знак да става и да тръгваме.

Обикаляхме тихите улички и подминавахме кокетните дървени врати на тесните входове на сгради в центъра на столицата. Нищо не се чуваше около нас, освен стъпките от неговите кецове и моите сандали по паветата. Той много хареса един голям графит върху стената, която току що бяхме подминали, затова спряхме, за да го огледаме. След минута взиране в шарената рисунка той ме задърпа и ме постави в центъра на картината. Отдалечи се леко от мен като ми правеше знак с ръка да стоя на едно място. От джоба си извади мобилния телефон и започна да ме снима. Много се притесних, защото мразех да ме снимат, но в един момент красивата му усмивка започна да разтапя и този лед в мен. Отпуснах се и започнах да позирам като същински модел на урбанистична мода. Дори започнах да измислям имена за дръзките си пози – поза „коала“, поза „котенце“, поза „карате“ и т.н. Той се заливаше от смях, който звучеше звънко и привлекателно в главата ми. След това той дойде до мен и без никакъв срам ме хвана през кръста, за да си направим селфи. В този момент се озовахме твърде близо един до друг. Ароматът на мъжка плът, примесен с онзи розмарин и мъничко тютюн, направо ме влудяваше. От тази близост очите му бяха още по-дълбоки и красиви, дори забелязах, че в своята плътна зелена пелена, те имат и някои жълти и златни нишки. Не бях виждала по-красиви и мистериозни очи никога. Бурните му рижави вежди се отпуснаха и му придадоха вид на някой, който е решил да спре да се съпротивлява и да се отдаде на желанията си. Последва един къс поглед към полуотворените ми устни и една страшно нежна и много страстна целувка, която ще помня цял живот. Прокарах пръсти през оранжево-бронзовата му коса, а той погали врата ми с гальовност и финност, присъщи на един истински художник. Стояхме в тази поза няколко минути – взиращи се един в друг и допиращи нежно устни пред очите на графитите и уличните лампи, и с благословията на нощта и притихналия град.

След известно време се озовахме на една пейка, на която седяхме цяла вечер. Бяхме си взели една бутилка евтин джин от близкия денонощен магазин и сега си я споделяхме с полуопиянени и не съвсем координирани движения. Взирахме се в небето, безмълвни, прегърнати и трепнещи един за друг. Той посвири малко на китарата, която разнасяше през цялото време на гърба си и сякаш ме омагьоса още повече. Нежните му звуци изпълниха атмосферата на тъмната пешеходна улица с любов и спокойствие, както цигарения му дим изпълваше въздуха с пепелявите си обли форми и мирис на горящ тютюн. Не можех да повярвам как бе възможно да се влюбя в човек, с когото не съм разменила и дума. Не знаех името му, не знаех от къде идва, нито на какъв език говори, но знаех, че бих го последвала и на края на света. Бялата му като мляко кожа бе толкова мека, докато я галех, сякаш бе изящна чуплива ваза от десети век, а очите му продължаваха да ми разказват всичко онова, което не можехме да изкажем с думи.

Стояхме там, на онази притихнала улица, под високата черна лампа, на студената дървена пейка,  под небе от хиляди блещукащи звезди, почти пияни, и много влюбени. Часовникът спря. Изведнъж. Времето прекъсна своята безкрайна нишка, а въздуха застина в една статична позиция. Съществувахме само аз, той, китарата му и празната бутилка евтин джин. Небесните селения се бяха отворили за нас и сега сипеха дъжд от невидим златен прашец върху допряните ни нями глави. Не бяхме разменяли и дума от часове. Разбирахме се само с поглед. От миг на миг се привързвах все повече към него и усещах нуждата да го докосвам и да се взирам в тези две съвършени негови очи, докато наболата му рижава брада леко гъделичкаше врата ми.

Очаквахме тихо изгрева, който вече се подаваше плахо над хоризонта. Жълтите му краски, като от стрит цитрин, започнаха да галят нежно замечтаните ни лица, докато улицата все повече започваше своя сутрешен живот. Мярнаха се и първите хора, забързани в своята крачка, отиващи на работа или училище. От далеч започнаха да се чуват и някои птички, клаксони на коли и глъчката на магазинчета, отварящи вратите си за ранобудните. Замириса на кафе и кроасани.

Събудих се в късния следобед на следващия ден. Намирах се в малка стая на последния етаж на арт хостела, от който вечерта ми беше започнала. Помещението беше много светло, с цял куп прозорчета, с бял дългокосмест килим, множество карикатури по стените, една малка масичка, гардероб и легло, голямо персон и половина. Малка дърворезбована врата водеше до кокетна издадена тераска без покрив, обсипана с цъфнали мушката и вградени естествени камъни по парапета. Бях сама и напълно облечена, дори не си бях свалила сандалите, бях се трупясала върху леглото, сякаш не бях спала от месеци. Явно онази бутилка евтин джин беше объркала един чудесен омлет от мозъчните ми клетки. Нямаше и следа от мистериозния мъж от снощи. Дали не го бях сънувала? Може би той е бил просто един красив сън, плод на въображението ми, което винаги е копнеело за любов и приключения. А може би той беше истински, но също толкова истински просто си беше тръгнал, изморен от тишината и жестовете на различните светове. Прекарахме една авантюристична нощ, изпълнена с безмълвно привличане, обикаляне на тъмните улички, страст и свенливи усмивки, откраднати погледи и недоизказани думи, а сега бях осъдена да прекарам остатъка от живота си в чудене - „На какъв ли език говореше той“, „Как ли се казваше“? Ще го видя ли някога отново, или ще останем просто две нями души, разминали се в света на думите?

Наплисках лицето си с ледена вода в банята, вързах косата си на опашка и грабнах малката си чантичка. Бях готова да си тръгна, когато вратата на стаята се открехна тихо и някой влезе на пръсти зад гърба ми. Не беше необходимо да се обръщам. Нито да говоря. А около мен се разнесе миризма на топло кафе, банички, розмарин и далечен цигарен аромат. Часовникът спря.

24 януари 2021 г.