Работех като шивач в поделение на границата. Когато бях млад, беше много модерно да разиграваме  ситуация „диверсант”. Така пробвахме кое куче надушва следите добре и кое не. Проверявахме и реакцията на обикновените хора в района, как ще се отнасят към чужденци. Често ме пускаха като диверсант да обикалям местността  - бях слаб и подвижен, жилав и понеже съм родом от другия край на България, по говора можех да мина за непознат. От всички кучета, когато ходех на такава акция, най-много се притеснявах да не ми пуснат Вихър, Ръждашкото куче. Надушваше следа безпогрешно и имаше коварен нрав. Дебнеше човек като плячка, нападаше без никакъв звук и често се питах дали това куче не е наистина диверсант сред другите отбрани  в кучкарника.

Денят беше мъглив, есенно мрачен. Пуснаха ме на единия мост на Струма, близо до бариерата. Реших, че ще се преструвам на северняк.  Забих към село Старчево и срещнах хора с каруца.

-Тук някой продавал фъстъци, приятел, може ли да ме закарате до другото село, че идвам чак от Северна България.

-Как се казва другото село? – попита недоверчиво човекът.

-Ръждак май че се казва – отговорих уклончиво аз.

- Е, ние имаме път за Петрич, ама първо ще минем през Мулетарово - отговори бавно мъжът - там имаме малко работа.

Метнах  се в каруцата и си мисля по пътя, тия двамата сега какво ще направят. Дали ще идат направо в милицията, или ще ме закарат в Ръждак. Не познах нито едното. Мъжът и неговият приятел забиха направо през нивите, спряха насред полето и като ме почнаха, да се чудиш откъде извадиха толкова алчност и злоба.

-Давай парите веднага - ръмжеше единият и удряше с дясна ръка.

-Диверсант без пари не тръгва. Давай парите, гадино – сипеше удари другият с мощен ляв юмрук.

Опитвах се да обясня, че е грешка, че не съм никакъв диверсант, че разиграваме ситуация, че ще имат проблеми с милицията. Мъжете ме налагаха с дива ярост и единственото, което запомних, бяха особените черти на лицата им – приличаха  на черни татари.

 Когато отворих очи, вече минаваше обед. Не можех да мръдна, нито да викам или вървя. Можех само да мисля. Започнах да изчислявам на глас. Кучето се пуска едновременно с мен и трябва да ме намери до шестия час. Ако не се справи с поставената задача, ще пуснат обезателно Вихър. Задачата ми беше да стигна Ръждак и да се опитам да мина кльона. Дали ще ме намери в полето край Мулетарово най-доброто куче следотърсач?

Опитах се да завъртя глава, но не можех. Над мен се извисяваха царевични стебла. Никой нямаше скоро да ме потърси тук, нито пък щеше ме намери случайно. Опитах се да извикам, но от устата ми не излизаше глас.

Усетих, че ми става студено. Денят беше мъглив, а започна и леко да превалява. Дали кучето щеше да намери следа в това дяволско време? Започнах да  мисля  за жената  и малкия  първороден син. На ти сега граничар, на ти хубава работа, на ти отигравана ситуация. Само да се измъкна жив, нямаше да пипна друго освен ножица.

Доплака ми се, пак се опитах да викам, но някъде ми беше изчезнал гласа, не можех да вдигна ръка, не можех да мръдна  крак. Усещах се лек и безплътен. Дали е така пред смъртта?

Дано пуснат Ръждашкото куче, дано  ме намери Вихър. Рискът да ме разкъса бе страшен, но можеше с него да пуснат водач. Иначе –  млада безмислена смърт - направо четях думите на некролога.

Унесе ме лека мъгла и повече не можех да мисля.

    Полковникът погледна часовника притеснен.

- От колко часа липсва нашият „диверсант”?

- Седми час,  другарю полковник.

- Кое куче сте пуснали за следа?

- Юри – отговори стегнато старшината.

- Пуснете веднага Вихър, нещо не е наред – изказа каквото мислеха и останалите началникът.

- Разпитайте в селата дали някой  го е видял и действайте веднага. Стъмни ли се, ще изтървем човека.

Вихър наостри уши. Граничарят го изведе от кучкарника.  Показа му следата за търсене. После го прегърна през врата.

- Трябва да го намериш, Вихър.  Той може би е в беда.

 Кучето наостри уши и обърна глава към вятъра.  Хукна през нивите и войникът се втурна с него. Тичаха през ниви,  вади и  селски пътища. Плуваха в пот и животното, и човекът, който  държеше повода.

Събуди ме кучешки лай. Небето бе тъмно, а аз не усещах нищо, сякаш нямах тяло, а само натежала душа. Внезапно ме освети светлина. Бяха пуснали модерното нещо, което осветяваше като ден района дори през нощта. Как щяха да ме видят в царевичака на Мулетарово? Дали Вихър щеше да удържи на  умората и да хване истинската  следа?

В следващия миг озъбената муцуна на кучето подуши лицето ми. Затворих очи и всичко отново потъна в мъгла.

Събудих се в болница.

- Спаси те Ръждашкото куче – каза кратко полковникът, щом дойде на свиждане сутринта. – И за два часа намери ония татари, дето са те пребили здравата – добави гордо. - Ще си получат, каквото трябва. А ти май по-добре да  държиш  в бъдеще само ножица.

Работех на друга застава, но започнах да ходя до поделението в Ръждак всяка неделя. Жена ми печеше банички и носех по един плик на Вихър. Той клякаше на задни крака, ала не се умилкваше. Хапваше едно по едно парчетата с гордост и сдържана грация.  Наградиха го  и с медал.

- Отказвам се от медал и награди – казваше със смях граничарят, който се грижеше за кучкарника, - ако всяка неделя  сутрин някой ми носи банички.

Когато Вихър стигна до пенсия, го взехме да живее у нас. Имахме малък апартамет и беше тясно за мен, детето, жената, че и за голямо куче. Заменихме го за мъничка къща. Жена ми нищо не каза. Продължи да пече банички до смъртта на Ръждашкото куче. Без него нито тя щеше да има съпруг, нито синът ù – баща.