С аромат на откъснато цвете
„Каталея... Тя бе сама на кея. Говореше с морето и вълните, но по странен начин. Да копнея аз за нея... Как? Боса, мръсна, чорлава и гладна- далеч бе тя от идеал за Дулсинея. И някак странно бе. И тя душа носи. Може би и нейната за любов е жадна. А тези очи- тъй плашещо диви и потайни. Реакции незнайни, предизвикани от ранената ѝ глава- не знаеше какво да очаква от нея и самата тя....
Но... и утре е ден... за мен. Тя сега посреща нощта- ще я оставя сама, моята с друго ще изпълня. И денят тя ще посрещне, аз тогава ще дойда...“
***
Беше само на седем. Харесваше му да гледа как майка му меси хляб. Любим момент, защото бяха заедно. А тя пееше. Марилина пееше прекрасно. И ароматът, който се разнасяше в малката стая, сякаш се усилваше стократно с песента. Харесваше ѝ да се наслаждава на светлината от прозореца, която падаше върху лицето и ръцете ѝ. Когато го сложеше във фурната, тя тайничко отваряше дървеното чекмедже на масата до стола, вадеше едно поостаряло тефтерче с жълти листчета и си записваше нещо. Малкият си играеше кротко до нея. А тефтерчето? На никого не го показа. Дори на него.
В един такъв следобед- един от малкото свободни- едва четири-пет в месеца, хлябът вече се печеше, тя започна да реже картофки за супата, които бе обелила по-рано, но се поряза... по-дълбочко.
- Рафа, миличък, подай ми чиста кърпа, моля те!
- Мамо, какво има? Какво стана?- тя се опита да прикрие раната, за да не го уплаши.
- Нищо, момчето ми, само малка драскотина- той обаче я гледаше доста любопитно.
- Ще ти помогна. Дай да я полеем с вода!- дръпна без страх ръката ѝ и я поднесе под течащата вода. После долепи устни до раната. Марилина се почувства странно. Тя трябваше да се грижи за него, а не обратното. Инстинктивно дръпна ръката си. Поля порязаното с малко текила, която уж минаваше за мексиканска на битака, а съдейки по бутилката, май само за това я използваше. Потопи вече окървавената кърпа в сол и я сложи на раната. Изохка за момент и дръпна Рафаел настрана, въпреки неговата настоятелност, с която я буташе.
- Достатъчно, Рафа, вече съм добре.
- Добре, мамо, щом казваш...
Не бяха семейство с възможности, но и той не се глезеше и не създаваше проблеми. Бяха си само двамата. Живееха в краен квартал, между две крайбрежни градчета, на север от Барселона. Баща му беше офейкал още от как се бе родил. Тя работеше на три места и често изнемогваше. И... след една пета нощна смяна подред на разсъмване, Марилина не издържа. Сърцето ѝ не издържа. Падна по очи на прага пред вратата, а Рафа по пижама я гледаше в будна несвяст и не знаеше какво да направи. Беше като вцепенен. Преви колене и клекна до нея. Дръпна къдравата ѝ коса, за да открие лицето ѝ. Окото ѝ се бе напълнило с кръв, цветът му не си личеше на фона на другото почти черно, а от носа ѝ, кръвта се къдреше като змия и бързо потъваше в килима, така както и топлината напускаше тялото ѝ. Някой рязко го дръпна. Беше съседът. Явно бяха извикали линейка- сигурно я бяха видели, когато пада през прага. Рафа започна да вика и да крещи. Опитваше да се откъсне от ръцете му... И успя. Избяга две-три дълги стъпки, за да достигне дървеното чекмедже. Грабна тефтерчето и го долепи плътно до себе си, стискайки го здраво. Детските му ръчички бяха учудващо силни сега. По- силни от ревът, който се опитваше да излезе от гърдите му, но се чуваше само писък... Безпомощен. Болезнен. Последен...
Съседите бяха мили хора. Осиновиха го. Но... Две години по-късно Рафа се разболя. Много тежко. Левкемията не признава възраст. Не призна и неговата...
***
Денят бе празничен. И въпреки облачното време, нейната усмивка го правеше топъл и без светлината на слънчевите лъчи. Тя гледаше изгладената тога на закачалката. Само след час щеше да я облече и да вземе документът, признаващ професията ѝ пред държавата. Имаше правото да лекува. Беше отличник на випуска. Всички преподаватели я познаваха и ѝ се възхищаваха. Беше взето дете, но от добри хора. Притежаваше изключително остър ум и бърза мисъл. А зелените ѝ очи бяха същински детектор на лъжата. Само те я издаваха, че не е мадридчанка.
Залата се изпълни до краен предел- родители, учители и разбира се най-развълнуваните сред тях- младите бъдещи лекари. Приветствена музика я прикани на сцената и тя застана пред хилядите очи, изпълнени с очаквания и нови надежди.
- Скъпи колеги! Приятели мои и спътници в една обща съдба! Пред вас стоя изправена сега и обявена като първа... Първа... По какво? Нима цифрите, които стоят там на таблото наистина отразяват моя успех? Неее! Успехът тепърва ще гоним. Ние всички. И къде двойки, къде шестички- те бяха до тук! Сега едва ще започнем да се доказваме- пред себе си и пред другите- с главите, сърцата и ръцете си. Много животи ще се поверят на тях. Доверие се гради, не се печели... и много лесно се губи! Но... стига толкова! Нека тази вечер чашите напълним с надежда и вяра за успех. Честито, колеги! Нека полетим в умовете си и да останем стъпили здраво на земята!- в този момент комфетите премрежиха погледа ѝ, а триумфалната музика се сля с виковете на развълнуваните студенти.
-Браво, Кати!- провикнаха се няколко десетки гласа. Залата се освободи и започнаха поздравленията по между им.
- Страшна си, Каталея! Силна реч!
- Благодаря, Диего!- усмихна се тя.
- Кати, наистина си страхотна!
- Благодаря, Мигел, Селина!- кимна и на двамата.
- Избра ли си какво ще правиш?- попита Мигел.
- Стига, знаеш, че ме влече генетиката и генното инженерство. Зубърче съм си от малка!
- Колегите фармацевти ще съжаляват, че няма да те виждат повече!- изтъкна Диего.
- Защо?
- Кой ще намества фармакогнозията в главите им?
- И сами ще се справят. Тя просто беше странично мое влечение. Ами ти? Реши ли?
- Мозъците ме влекат.
- Хирургически или ментално?
- А защо не и двете?
Семейството ми ме чака отвън... Искаш ли да дойдеш с нас?- тя знаеше, че той е сирак, но и няма близък човек, който да му се радва и да го подкрепи в ден като днешния.
- Не, не! Благодаря, Кати. Ще се видим довечера на партито!- отвърна Диего.
- Ами вие?
- И ние довечера, Кати! Още веднъж честито и до после!
- Добре... До тогава! Чао за сега!
Вълнения, трепети, танци и копнежи, съчетани с алкохол и адреналин. Вечерта премина в тъмнината на бъдещото утро... Каталея крачеше боса по асвалта. Тананикаше си. Стъпа на улицата, когато голям камион изсвистя покрай нея. Стресна я!
- Хей! Гледай къде караш, деее! Ех, ама и аз съм малко втрани от пешеходната!- и прекрачи към другата страна. Изведнъж някой хвана чантичката ѝ и силно я дръпна. Учудващо тя не я пусна- Какво правиш? Пусни ме! Кой си ти?- виждаха му се само очите, бяха мътни, лицето беше покрито с кърпа. Стана по-настоятелен. Хвана я здраво за раменете и я хвърли на земята. Каталея удари главата си в ръба на тротоара. Кръвта оцвети цимента. Онзи явно се уплаши и побягна. Дълго време мина, докато сирените на линейките оглушиха малката Мадридска уличка...
***
Септемврийското море нежно галеше бреговете на Тоса дел(да) Мар. Цилиндричните кули по брега първи посрещаха изгрева. Фарът бдеше над тях. Може би се състезаваха с острите скали някъде по-нататък. Ароматът на борова смола интересно се сливаше с морските изпарения. Меките иглички на средиземноморските борчета пееха песента на вятъра. Но спомените за стъпки в пясъка, скрили романтиката на среднощната разходка в паметта на водата, сега бяха потъпкани от дирите на полицейски гуми. Заслепени от светлините и оглушени от сирените. Бяха се събрали и хора, но и бяха достатъчно далеч, поради бързата реакция, за да не видят какво става там... по-навътре в гората.
Той слезе от колата. Сините му очи даваха откос на матовия загар на лицето му и пепелявата му коса. За това ги бе скрил зад очилата, докато оглеждаше насъбралата се тълпа. Свали ги когато стигна до мястото.
- Какво имаме тук, Вергара?
- Няма „Здравей“, ни „Здрасти“!
- Има труп! Няма „Здравей“!
- Добре... Албина, виждам, че си в добро настроение! И така: Жена на видима възраст между 23 и 28 години, обесена- въжето не е само имитация, деликатно разсъблечена, почти гола с цвете в ръка, криещо лицето ѝ.
- Изнасилена ли е?
- За сега още не знаем! Няма следи, но аутопсията ще покаже!- той клекна до жертвата. Очите ѝ бяха отворени- само те се виждаха. Останалото беше покрито от кичестите цветове на цветето- лилави, падащи като дъжд надолу. Острият му поглед проследи посоката им. Интересно се оказа, че увисналият връх сочи ръката ѝ- полу-свита в юмрук, опряна до бедрото.
- Какво е това?- почти смънка той и извади ръкавицата си. Изкара една навита на руло хартийка от ръката ѝ. Разгърна я внимателно- О, той бил и поет! Прочети!- и я подаде на Валенсия, а тя започна на глас:
„В очите ти виждам плам,
там няма похот, нито срам...
Докарваш ме до истерия-
ти си моята МИСТЕРИЯ!
- Последната дума е написана с кръв!- каза тя- Но дали е нейната?
- Това ще го разберем! Струва ми се обаче, че имаме работа с изкусен тип. Ще имаме доста трудности. Дали му е първата?
- Жертва ли? От къде да знам!
-Валенсия Вергара!- преплете пръсти той- Моля те, гледай по-внимателно и детайлите, и жертвата. Добра си, но силно нетърпелива и първична!
- Още за профила ми от великия Сантяго Албина?- иронично каза тя- Или ще се занимаем с нея?
- Знаем ли коя е?
- Преди четири дни имаме обявена за изчезнала Селест Ривера и съдейки по снимката- Валенсия обърна към него телефона си- Това е тя!
- Къде е изчезнала?
- Последно са я видели в Матаро̀.
- Виж! С различни очи е!- подчерта той.
- Има леща на едното!
- Виждам, но нейна ли е? Или негова? Белязва ли я? Показва ли ни?
- Пожелавам си да разберем! Едно обаче е сигурно!
- И какво е то, Вергара?
- Че ушите на цяла Барселона и в частност Каталуния ще пламнат и клюките ще се премесят със страх!
- Нека проверим тогава, колко ние сме бързи! Тръгваме! И Валѐ- вземи цветето!
- И какво да го правя?
- Хербаризирай го!- иронизира я той- Ами разбери какво е?
- И какво значение има то, Албина?
- Всичко има значение, момиче, всичко! Остави криминолозите да довършат!
- Двамата се качиха в колата и тръгнаха. Тъкмо вече излизаха на главния път, когато някой се хвърли върху стъклото и се изтъркули по предния капак. Тя сякаш изскочи от никъде.
- Какво беше това?- попита Сантяго.
- Ако не ме лъжат очите, това е лудата Каталея!
- И каква е тя?
- Обикаля улиците и плажовете в околията. Нещо като скитница е! Абе ти нищо ли не забелязваш?- той не ѝ обърна внимание.
- Добре ли си, момиче?- вече беше слязъл- Как като?- и тя отиде до него.
- Има къде да живее, но стои по улиците.
- Каталеяаааа? Добре ли си?- тя отвори очи. Забиха се право в неговите. Черната коса се сливаше с мръсното ѝ лице. Изведнъж скочи от ръцете му и тръгна- дума не обели.
- Видя ли? Странна е ти казвам!
- Мълчи, Вергара! Ами ако е видяла нещо?
- И да е видяла- разчиташ ли да ти каже?- той хукна след нея.
- Ей, почакай! Каталея?!- тя не спираше. Той я настигна- Ела с мен, моля те!- хвана ръката ѝ, тя го отблъсна и изскимтя- Защо скочи пред колата? Какво стана?
- Махни се!- взе да го бута тя- Върви си!- насечено и сподавено произнасяше думите. Кривеше и долната си челюст.
- Моля те, ела с мен!
- Няма! Няма! Няма! Махай се! Отново се опита да го блъсне, но този път, той хвана ръцете ѝ.
- Спокойно, всичко е наред!- тя започна да набива пети в земята и да се извива. Той я пусна, дожаля му, не можеше да я държи против волята ѝ- Добре, предавам се!- Тя вяло отмести погледа си, но когато спря върху очите му, някак си се оживи, бледостта на зеленото, сега придоби ярък цвят, пръстите ѝ се извиха в неестествена форма.
- Сложи- все едно се мъчеше да преглътне камък- Уистерията*** в стъкло и я напръскай с вода.
- Какво каза?
- Така- сякаш ѝ се повдигаше- в плика няма да я бъде. Кажи ѝ!- той погледна към колежката си. Тя наистина държеше цветето в плик.
- Ти знаеш какво е това?- Каталея вече беше десетина метра напред, когато единият ѝ крак настъпи другия и тя падна. Той пак отиде до нея. Този път беше в безсъзнание. Взе я на ръце- Валѐ! Щеш, не щеш, тя идва с нас! И знае какво държиш в ръката си!...
Отидоха в управлението. До това време Каталея дойде на себе си. Уплаши се и започна да рита вратата. От ъгълчето на устата ѝ беше потекла пяна. Валенсия все още я гледаше с погнуса и недоверие. Той обаче изобщо не мислеше така. Влязоха в стаята за разпит, той ѝ донесе чаша вода, остави Вергара с нея и отиде да извика лекар. Не знаеше как ще реагира, ако спомене думата „болница“.
- Чудесно! Сега сме аз и ти, кукувичке! Няма що! А той те и хареса.
- Седем!- изръмжа Каталея и скочи от стола, подпряла ръце на масата.
- Какво?
- Той ги е белязал седем! Няма да го спреш!- погледна я дяволито отдолу нагоре и забърса лицето си с ръка.
- И? От къде си толкова сигурна? Знаеш ли кой е?- попита Валенсия подигравателно.
- Да!- по същия начин ѝ отвърна Каталея и се ухили ехидно- Това е човекът- химера*!
- Това е то! Лудата си е луда!- в това време влезе Сантяго с доктора. Изведе Вергара със себе си.
- Уистерия! Провери какво означава!
- А ти къде отиваш? Има изчезнало още едно момиче- този път в Тоса, точно там от където се върнахме! Родителите са подали сигнал днес, но ще бъде приет утре официално. Не е минало достатъчно време. Тя каза ли нещо докато ме нямаше?
- Само глупости!
- Слушай, Вергара! Всеки е човек на тая земя и нямаш право да даваш квалификации и да създаваш мнима йерархия! Разбра ли ме? Отивам да говоря с родителите, а ти си помисли как ще се държиш!- той тръгна, а тя изрита кафе-автомата- И прати листчето за изследване!- извика още той.
Четири дни по-късно, вече имаха втори труп. Изчезналото момиче, бе намерено. Алесандра Еспиноса ги „чакаше“ в близост до Монтджуик, в закътано местенце. Тялото ѝ беше в седнала позиция, все едно чакаше някой. Сякаш всичката кръв беше източена от него, сякаш беше пресушена. А цветето в ръката, сега бе закичено или по-скоро набучено в косата. Албина бе довел със себе си Каталея. По негова молба сега тя беше под полицейска охрана. Не се пробва с психиатрична клиника, а и тя не се опита да избяга. Подхождаше изцяло нестандартно към нея. Явно виждаше нещо повече от останалите. И май имаше защо.
- Отново различни очи! Отново една леща!- започна той.
- Явно е Негов почерк! Негов символ!- добави Валенсия.
- И дрехите прикриват изсмуканото ѝ тяло. Сякаш наказва всяка за нещо. Огледай се за лист. Хубаво се огледай!
- Този път няма лист, Албина! Погледни!- тя открехна леко ризата- Написал го е на нея!
- С кръв ли?
- Едва ли! Прилича повече на въглен. Мазно е!
„Може да си дива, може да си луда-
забиваш очи в сърцето и в умът до заблуда!
Не завися от твоята лудост...
А само... от твоята ХУБОСТ!
- Е, определено ѝ я е отнел!
- Животът ѝ взел, да... Получило му се е!- с яд говореше Сантяго- Явно се стреми към съвършенство.
- Дали има връзка с професията им?
- Има, Валѐ! Това момиче тук е модел.
- А какво мистериозно тогава има в другата жертва? Била е деловодител!
- А какво ли са видели очите ѝ в папките?
- Отново няма следи от сексуално насилие!
- А трябва ли? Не ѝ ли е причинил достатъчно!
- Не се коркай! Ако имаше сперма, може би щяхме да имаме и негово ДНК, нали?
- Извинявай! Безпомощни сме и това ме ядосва. Когато се върнем в управлението, дали няма да имаме друг сигнал, а?
- Това в косата ѝ- смени темата Вергара- прилича на къпина.
- За нея ще си поговоря с Каталея. Да се връщаме! Ще ми се да разгледам снимките на предишната жертва с нея. Тъкмо влязоха вътре и Каталея излезе. Отиде до момичето. Коленичи до нея и се изравни с настоящата ѝ височина. Дори леко се поклони.
- Сантяго, тя ще остави отпечатъците си по тялото и може да разруши някоя следа!
- Шшш, спри се, Валѐ! Остави я за малко. Нека видя какво ще направи!- а тя дори не я и докосна. Погледна я- право в безжизнените очи, доближи се до трупа ѝ, сякаш я помирисва. Извади една от трънливите клонки от главата ѝ и отиде при тях.
- Рубус***!- и го натика в ръцете на инспектора.
- Това ли е името? Каталея?- тя се обърна и каза на Валенсия:
- Седем! Станаха две!- и отново влезе в колата.
- За какво говори тя, Вергара?
- Това изкрещя в онзи ден в стаята за разпит, когато я остави.
- И ти счете, че не е нужно да знам?
- Има и още... гледаше долу в земята... Докторът остави бележка за теб!- подаде му я.
- Влизай в колата!- почти през зъби каза той и тръшна вратата. Бележката гласеше: „Свържете се с доктор Алмира Веласкес!“ Не си проговориха през целия път. Паркира пред управлението, пое си дълбоко въздух, за да не ѝ се развика за пореден път и каза:
- Слез от колата, Вергара! И ако още веднъж скриеш...
- Химера, химера- това каза Валенсия почти панически- Питай нея какво значи, аз не знам!- и затръшна вратата.
- Така значи!- каза той по-скоро на себе си- Ох... Добреее! Каталея... Кати? Може ли така да ти казвам?- погледна той в огледалото, за да я види зад себе си- тя го погледна безизразно- Е, ще пробваме! Говори ли ти нещо името Алмира?
- Да!- отсече тя и явно не следваше продължение.
- Значи я познаваш?
- Да!
- Да?Да?- леко се подразни Сантяго, не че вече не беше подпалил- Значи отиваме там!- не му трябваше Джи Пи Ес, защото на бележката имаше и адрес...
- Какво е Химера, Кати?- тя заби длани в очните ябълки- Какво, да не ти се вие свят? Добре ли си?
- Едно с много! Много в едно!- изстреля тя, даже леко го наплю.
- Няма да ми е лесно да те разбера, нали? Дано госпожа докторката да може да ми обясни повече. Вече стигнахме. Ела с мен, моля те!- тя излезе плахо от колата и остана леко приведена. Оглеждаше се. Може би имаше усещането, че някой я наблюдаваше...
Сантяго почука на вратата. Не се чуха стъпки. Опита и със звънеца. Отново без резултат. Каталея започна да се върти като пумпал.
- Добър ден! Здравейте! Кого търсите?- приближи се жена с покупки в ръце- Каталея? Здравей, мила! Отдавна не сме се виждали!- тя се доближи до нея и хвана ръката ѝ- тя потръпна, но не се дръпна.
- Предполагам, че Вие сте д-р Алмира Веласкес?- попита инспекторът.
- Точно така!- кимна тя. А Вие сте?
- Инспектор Албина, госпожо!
- Качете се с мен горе и ще поговорим. Аз тук живея. Тук помагам на хората- в дома си. Аз съм психиатър.
- Добре, благодаря! След Вас тогава!- и се качиха и тримата.
Алмира отключи вратата, остави в коридора пликовете и го покани в хола да седне. Отиде при Каталея. Заговори ѝ тихичко. Погали я по главата по спластената и чорлава на места метличеста коса и успя да я накара да седне до прозореца.
- Сега вече с Вас можем да поговорим. Желаете ли нещо за пиене, инспектор Албина?
- Чаша вода, благодаря.
- Директен човек значи, сега идвам!- донесе кана и две чаши и седна срещу него- От къде познавате Каталея?
- Ами всъщност аз дойдох да говоря с Вас за същото. Срещнах я случайно, тя се хвърли върху полицайската кола, когато се връщахме от местопрестъпление.
- Оуу!- тя остави чашата в подноса- Значи сте привлекли вниманието ѝ. А повярвайте ми- това е много трудно.
- Разкажете ми за нея, моля!
- Историята на това момиче е много тъжна. Израстнала е в близост до столицата и там завършва медецина с отличие.
- Значи не е родена така?
- Съвсем не, Албина, може ли така?- той кимна- Намерена е бутната на тротоар с тежка травма на главата и значителна загуба на кръв. Този удар вероятно е причината да отключи заболяване, наречено „епилепсия“. Думата произлиза от гръцки език и означава „нападение, атака“. Но още по-интересното е латинският му превод- „свещената болест“, защото не посяга на ума. Клетки наречени „кортикални неврони“, буквално атакуват мозъка ѝ и предизвикват пристъпите. А причините?... При нея заболяването е от четвърти вид, най-сложният и труден за разпознаване- нехарактерни припадъци, загуба на съзнание в будно състояние, за което после няма спомен, силно изкривяване на крайниците при гърч. За хората обаче е по-лесно да ѝ лепнат етикета „луда“.
- Сигурен бях, че не е! Тя разпознава растенията.
- Никак не се учудвам. Тя е изключително умен и начетен млад човек.
- А как стигна до Вас?- от Мадрид до тук?
- Бях на симпозиум там и се случи така, че навестих болницата, където беше настанена тя. Силно ме привлече това момиче, заинтригува ме. И я взех с мен...
- А как стигна до улицата?
- Един от пристъпите ѝ- изключително тежък, я заведе там. Нещо тук предизвика спомен у нея- не успях да разбера какъв, който я провокира да скита по морските брегове, защото там тя търсеше и може би все още търси нещо. Сигурна съм, че има причина. За това не настоявах да я държа при мен. Тя не е пленник. А аз най-малко пък искам да бъда причина за оковите ѝ. Когато съм успявала да я видя, съм ѝ оставяла храна. За съжаление обаче- не се случва често... Знаете ли, Албина, тя Ви е харесала!
- Как така?- надигна се той.
- Спокойно, господин инспектор, тя е харесала умът Ви, усетила го е. Нещо я тегли у Вас и усеща, че имате нужда от помощта ѝ, а явно... и тя от вашата. Разследвате убийствата, нали?
- Точно така!- въздъхна тежко той- Не много резултатно за сега.
- Оставете я тогава да бъде до Вас. Като отличен лекар, с невъзможно бъдеще като такъв за съжаление, тя може да направи много за Вас. Колкото за растенията... силна нейна страст са. Това го научих в последствие. Използва само латинските им наименования.
- Никой ли не я потърси?
- Тя няма близки и роднини. Осиновителите ѝ починаха. Имаше едно единствено обаждане. Мисля, че беше от момче на нейната възраст... вече Ваша. Но не помня името.
- Смятате ли, че...
- Може да познава убиеца?... Нищо не е изключено.
- Благодаря Ви много за помощта, докторе! Мога да разчитам на Вас, нали?
- Разбира се!- усмихна се тя. Отиде до Каталея, която сякаш не помръдна във всичкото това време и я заведе при него.
- А?- спря се той- Един последен въпрос. Знаете ли какво означава „човек- химера“?
- Не съм съвсем наясно, но касае генетиката и в тази наука я зоват като едно от чудесата ѝ. Тя обаче- посочи Каталея- може да Ви отговори в удобен за ума ѝ момент.
- Довиждане, д-р Велаксес и още веднъж благодаря!- слязоха двамата и се качиха в колата. Този път Каталея седна отпред- Интересен човек си ти!- каза тихо той.
- Диего!- каза тя.
- Какво? Кой е той?
- Така се казваше момчето, което се обади.
- А ти от къде знаеш?- отговор не последва.
- Седем е неговата цел и той ще я изпълни! Само така очите си ще напълни.
- Чакай, чакай, чакай! Смяташ, че пак ще го направи, още няколко пъти?- запъхтя се седнал Сантяго.
- Той вече го е направил!- отвърна Каталея и го погледна право в очите.
Потегли с колата с мръсна газ. Настани я в хотел до управлението и сложи охрана. Седмицата мина без нов труп, но и без никаква следа към предните два. Преди осем сутринта, на осмия ден, Вергара вдигна телефона в управлението. Получената отсреща информация направо я ужили!
- Събирай се, Сантяго! Отиваме в Бланес!
- Какво става, Вергара?
- Дай газ към ботаническата градина? Труповете са два!- и потеглиха. По пътя взеха и Каталея. Този път Валенсия не реагира.
Сигналът бе подаден от подържащия персонал и за щастие туристическа група не успя да влезе в градината. Упътиха ги към беседката, издигната във височините на скалите, с гледка към морската стръмнина надолу. И каква „романтична гледка“ се разкри пред тях... Масичка сложена по средата със свещи вече изгорели на нея, с два стола, а на тях... Едното момиче, бе облечено като мъж с фрак, а ръцете ѝ бяха вързани, така че да могат да държат цигулка. Отново имаше леща. Косата ѝ сякаш беше отрязана с бръснач. А другата- облечена като римска жрица, с избодени очи, „гледащи“ към „кавалера“ си. Тук може би вече беше избеснял. В косата ѝ като корона-водопад, бе сложено бяло цвете, а в джобчето на фрака на отсрещното- мак. На покривката на масата бяха изписани и посланията, по подобие придружавали и предходните жертви.
„Толкова нечиста, но си знатна
имаш всичко, а нима си златна?
Не зная дали си царица или княгиня,
но в моите ръце сега си БОГИНЯ!“
„Толкова диво гледаш в нощта,
с очите си даже палиш свещта,
а изгряш моите с твоите като фенер,
защото ти си моят КАВАЛЕР!“
- Робиня*** и Папавер***!- това каза Каталея, която вече се беше приближила до тях- Седем цветя, събрани от пепелта, това е неговата песен!
- От къде знаеш всичко това, Кати?- попита Сантяго тихо, дори нежно.
- Има тефтерче... той ще изпълни куплетите от песента!
- Сега не звучат много поетично, може би го е страх!
- Страх? Неее!- тя започна да се смее истерично.
- А ти... Знаеш ли тази песен?- тя кимна- Можеш ли да я продължиш?
- Адонис***, Нигела***, Албиция***... песента има още три куплета. Тя запя:
„Жарта около себе си палиш в огън див
и всеки път когато те видя от умрял ме правиш жив!
Кожата ти е гладка като памук и сладка като бомбони,
в себе си събираш всички СЕЗОНИ!
За жена си невъзможно мила,
но бунт и борба в сърцето си свила,
всичко мое в мен си взела,
защото ти си безразсъдно СМЕЛА!“
Каталея спря изведнъж. Сякаш въздуха ѝ сегна.
- Недей, моля те!- каза Сантяго- Не спирай, нали каза, че са седем? Какво става с Албиция? Как продължава? Не разбираш ли? Може би вече имаме предимство пред него?- тя извъртя очите си навътре, качи се на парапета.
- Нне... Ннняммате!.... Пръстите ѝ отново се извиха. Докато изтича до нея да я хване, Каталея подви крак, залитна и полетя надолу.
- Кати! Нееее!- той се наведе. Един кактус спря пътя ѝ, но камъкът който тръгна след нея, отскочи в главата ѝ.
Албина остави на Вергара да довърши и отиде в болницата при Каталея- да, тя остана жива. Див късмет явно имаше това момиче. Държаха я изкуствено в кома два дни, за да оздравее мозъкът ѝ... или поне част от него. Той остана с нея, цели две седмици.
Слънцето вече се прокрадваше в стаята, когато тя отвори очите си. И не ги присви, не се скри от светлината.
- Сантяго? Вие сте тук?- той беше заспал върху леглото, държейки ръката ѝ.
- Каталея?- усмихна се той и разтри очите си, по-скоро когато видя къде е ръката му- Няма къде да ходя сега- Добре ли си?
- Знаете ли? Отдавна не съм се чувствала толкова добре. Знаете ли колко са чисти цветовете пред очите ми сега?
- Знаеш ли? Личи ти- тя се надигна леко- Много ни помогна. Сега си...
- Не!- отсече тя- Сега ще продължа да го правя и ще довършим! Следващата жертва най-вероятно ще бъде фламенко-танцьорка. Адонисът напълно пасва на такава жена. А тук, при този случай, вероятно ще имате следа!- някой връхлетя през вратата.
- Сантяго, имаме ДНК!- беше Валенсия.
- Тя дори ме изпревари!- засмя се Каталея.
- Шшш, ела Вергара и слушай!
- Имате следа- ДА! Но това е, защото той така иска. Не е случайно!
- Но ти... сега звучиш по друг начин!- изненада се Валенсия- И изглеждаш...
- Хубава? Може би?- леко иронично вметна Каталея. Искате да знаете що е то „човек-химера“*?
- Нима... Ти... Албина заекна.
-Спомних си всичко! И повярвайте- филмът е дълъг и страшен! Сега ще ви разкажа... Случва се когато жена забременее с близнаци. В утробата ѝ обаче се случват обстоятелства и се стичат така нещата, че единият надделява над другия и го „изсмуква“, ако мога така да се изразя. Но „победителят“ взима и неговото ДНК. Другият начин е при трансплантация на костен мозък.
- Това което намерихме има съответствие в базата данни!- каза Вергара- Излиза под името Рафаел. По-интересното обаче е, че на тринайсет години умира.
- При първото момиче... Има ли кръв?- прекъсна ги Каталея.
- Има, да, женска е!- каза Сантяго.
- Но не е нейна, нали?
- Как разбра?
- Как умира Рафаел?
- Според информацията- пише, че е починал вследствие на левкемия!- отговори ѝ инспекторката.
- А как се лекува тя, господа полицаи?- погледна ги Каталея, а те от своя страна повдигнаха рамене незнаещо.
- Ами... Със... Аммм...
- С трансплантация на костен мозък!
- Искаш да кажеш, че... кръвта също е негова?
- Точно това искам да кажа! Не е проблем донорът да бъде жена!
- Така казваш, че този Рафаел е жив, така ли да те разбирам, Каталея?- попита за потвърждение Албина?
- Жив е! Но аз познавам него и неговото тефтерче под името Диего!
- Същият този, който те е потърсил?- каза той, все още невярващо.
- И същият този, който беше мой състудент. Много добър при това, но и странен. Свитичък беше и не много сговорчив. Имаше едно тефтерче... както вече знаете. Криеше го доста усърно, но... го показа на мен.
- Защо?- учуди се Сантяго.
- Защо ли наистина?- иронизира го Вергара, но той не вдяна.
- Може би защото ме харесваше?- подсмихна се Каталея- Привличах го, наистина. Може би и заради ума ми, не зная- все пак мен ме влечеше генетиката, не по-малко, колкото и него. А може би, защото бях и по-добра и съм му била необходима, знам ли? Като се замисля сега.. Както и да е. Било е на майка му. До този момент не бе споделял, че е имал такава. Вижда я как умира на прага на вратата и как синьото и кафявото око са затихвали във вечен сън, докато кръвта се носела към безкрая... Това бяха негови думи, но не съм предполагала, че...
- Може да стане убиец? Никой не може да знае или предполага подобно нещо!- успокояваше я Сантяго.
- Нигела... Това е куплетът, с който описва майка си- СМЕЛА! Укор и любов в едно. Колкото до химерата, видях я отново там- в тефтера. Беше я изобразил в рисунка под спомените на майка си за нероденият си син на име Диего, и име на непозната жена- Мерседес. Жертвата трябва да описва всичко това!...
- Това са трима души, в един, или греша?- отбеляза Сантяго...
Измина половин година. След „влюбената двойка на беседката“, не последва друго убийство в това време. Всичко се покри и замря. Не го хванаха... нееее! Сякаш той се подигра с тях. Настигнаха го... и той изчезна. Смениха името на Каталея и я поставиха под защита- някога и някъде. Още два месеца... И танцьорката изигра своя последен огнен танц и се подпали на клада в подножието на Монсерат, белязана като вещица, изпепелена за „греховете си“ под очите на Моренетата**. А за голямо съжаление Алмира Веласкес се оказа „СМЕЛА“... И утихна завинаги с нарязаното и наказаното си тяло, което посрещаше разбиващите се вълни на камъните под фара.
Сантяго Албина напусна. Може би не успя да преодолее загубата си. Тази своята... и на още седем разбити семйства... Нямаше вече кой да приземява Вергара.
***
Тя стоеше на пристана... мръсна, чорлава и боса. Съзерцаваше вълните, докато очите ѝ потънат в тях или те в нея.
- Здравей!- каза някой зад нея. Тя се обърна и го погледна така, както дете гледа непознат предмет- Не ме ли позна?- тя изкриви глава в отрицание- Нима не помниш, преди години, когато бях... до теб?- тя хлъцна и изтърва шала си, той го вдигна.
- Дд... Диего?- като с тик кривна главата си.
- Да, Каталея... Кати?- тя се озъби в усмивка, тъжен опит за такава.
„Ти си моето вечно желание
и моето най-голямо терзание!
Ти си мое творение и моя инвестиция,
ти си моята най-голяма АМБИЦИЯ!“
- Помниш ли?
- Ммм... Мило е!- прошепна тя. Той започна да чеше ръцете и лицето си- нетърпимо и с неистово желание. Даже започна да го пали. Той се сгърчи.
- Какво е това?
- Когато се обадих по телефона, беше ти, нали? Беше твоят дъх и шепнещ бездумен глас, но от нейния дом- заговори гладко и зловещо тя.
- Но ти... Неприятно изненадан остана той. Свткавица разпра небето над главата му.
- На жената, която ми подаде ръка, когато всички ме захвърлиха като мръсно коте. А ти го взе, нали? Взе живота на Алмира?- започнаха да излизат мехури по кожата му, тя дръпна шала.
- Но... Ти... Как?... Главата ти?
- О, тя вече е добре! Удар се лекува с удар явно... Ти колко нанесе? Колко живота отне и колко още разби? И моят в това число, нали? Не съм аз твое притежание... Вече не!
- На теб не съм... Аз...
- Добър си, но си забравил колко обичам растенията, нали? Не разпозна ли аромата на Хелидониум***, на Диктамнус***? Не? Подценил си ме!- той падна, тя започна да го обикаля- Защо я уби? Защо ги уби?- махна перуката на спластената и чорлава коса и изтри лицето си. Новата златна коса се разля като водопад по раменете ѝ. Изправи го- Човекът- химера! Диего, Рафаел, Мерседес? Кой си? Или си избираш? Според обстоятелствата?- погледна го право в очите.
- Но аз... ссъм твоят Ддиего! Ти сси ммоята Албиция!
- Не!- отсече тя- Ти си моята алергична реация. Аз просто ти я прехвърлих сега!- като вече беше хванала ръката му, в която блестеше нож, наблюдаваше го внимателно и беше предвидила подобен ход- Аз съм дива орхидея, аз съм Катлея!- и я изви обратно и го намушка, с безумна сила. Той изцъкли очи, тя също прозинесе присъдата на своя поглед- И аз станах убиец сега, аз сега угасих свещта... твоята. Но ти изчезваш завинаги в нощта!- и го бутна от скалата. Бурното море го погълна. Свлече се на колене. Избърса восъка от тялото си, който я пазеше от шала. Останалото остави на дъжда. Хвърли и него и роклята си от скалата... И остана да чака небесната вода да отмие стореното...
Тя намери Сантяго и му разказа всичко: Сега мога ли да бъда лекар и да спасявам животи, сбъдвайки мечтата си, или вече аз съм просто... убиец?
***
„Ти бе моята, Каталея... моя дива и красива Дулсинея...“ и затвори тефтерчето...
С помощта на фармакогнозията...
Wisteria sinensis- Уистерия/Мистерия
Rubus fruticosus- Къпина, Рубус/Хубост
Robinia pseudoacacia- Акация, Салкъм, Робиня/Богиня
Papaver somniferum- Сънотворен Мак, Папавер/Кавалер
Adonis vernalis- Горицвет, Адонис/Сезони
Nigella arvensis- Полска Челебитка, Нигела/Смела
Albizia julibrissin- Юлибрисонова Албиция, Албиция/Амбиция
Cattleya walkeriana- Дива Орхидея, Кат(а)лея/Орхидея
Helidonium majus- Майско змийско мляко
Dictamnus albus- Росен
Моренета- Статуята на Черната Дева в планината Монсерат до Барселона.
© Каролина Колева Todos los derechos reservados