Слизам. Долу. Възможно най-долу, там където огънят е най-голям.
Дяволът ме чака. Днес вече ще е мой. Не ме вика, но знам, че ме желае.
По-надолу... по-надолу. Но къде са червеите?!
Те са горе, не обичат цинизма, не обичат пошлостта. Те са просто червеи... затова ги няма. Тук тунели няма. Няма светлина. Само огън. А неговата светлина е различна светлина, порочна светлина, дръзка светлина. Светлина на желания... И страсти.
Ще ме вземе в обятията, ще ме изпие с жарките си устни.
Близо съм... Толкова близо... Усещам го, усещам аромата му. Тук огънят става най-силен, а грешните души танцуват... Завинаги... своя непрестанен танц.
Смях... Смях до полуда. Той пронизва сетивата ми! Крясък... Пак смях.. Завеса.
Червена.
Кърваво червена.
Сатенена.
Стая... И аромат на восък.. Много восък. Сладък восък... Разтапящ восък! Искам да се потопя във вана от восък..
Искам да се разтопя като восък, а после пак и пак... Не е ли това силата му?
Влизам... Стая, миризма на восък.
И ТОЙ...
Чака ме... както си представях. Прекрасен дързък и влудяващ. Чака ме, а аз се приближавам. Гола - без обувки, гола, с прозрачни помисли. Гола. Напълно гола.
А той седи изправен, гледащ се в огледалото отсреща.
"Прекрасен съм, нали? Прекрасен както вчера, както днес, както утре, както и ще бъда прекрасен във вечността."
Помислих нещо, но този път той не прочете мислите ми. Продължи да се гледа... Продължи да си се любува, На неговата красота и нещо повече - на неговата вечна красота.
Имаше нови дрехи. А Дяволът не си сменя често дрехите, Имаше нови дрехи, затова го желаех още повече.
Какво е това, Дяволът да си смени дрехите"?
Може би нищо, може би всичко. Но той не ми четеше мислите.
Гледаше се и си говореше. Той обичаше своите дрехи.
А аз седях така - гола и незабелязана, гола и унижена. Сега бях по - гола от всякога. Сега бях АЗ, а той беше Дяволът.
Искам да му скъсам новите дрехи, искам да махна самодоволната му усмивка...
Но не мога. Била ли съм веднъж с него, невъзможно е да го изтрия от съзнанието си.
И сега съм гола. Гола всеки ден. Той е все до мен, все се гледа в огледалото, все не ме забелязва, а мен ме боли, боли, защото съм гола, а как искам дрехите му аз.
Тук съм... И той е тук... И винаги ще бъдем - аз, нещастно гола, той - приказно облечен. Силен, непобедим, привлекателен.
Тук до мен, но толкова далеч.
Една гола дъждовна капка, падаща надолу... към Ада. Надолу, където напук на всички капки, ще остане да живее... в самота. До него - там долу, където огънят най-болезнено гори! И все така гола, и все така сама, и все така с аромат на восък!
© Мануела Todos los derechos reservados