С душата на дете

13 oct 2009, 13:04

Prosa » Relatos

853 0 3

2 мин за четене

С душата на дете_________________

Дневниците са едни от малкото неща, които остават незасегнати от времето. Неизпепелени от все поглъщащият огън. Чувам клишета навсякъде. Чета за тях по книгите, виждам ги всеки ден със собствените си очи. Недоизречени думи, недоизказани чувства, напразно пропиляното: „Обичам те”. Егоизмът и любовта не са най–подходящите спътници, но обикновено са принудени да вървят заедно, в една неизменна посока.
И нямам миг покой. Вплетена съм във времето, с нишки, здрави като паяжина, и също тъй нежни. Не мога да заспя, да чувствам, да живея. Дори и дишам трудно. Мъчително. С хрипове, изтръгващи се от изхабените ми дробове. Ръцете на старица, сълзите на света. Душата на дете. Не… Сълзите май са мои. А сърцето… То ли?
Него отдавна вече го няма – цигареният дим го обви като плътно наметало, тъмнината го закри. Загубих го някъде измежду хилядите профучаващи коли навън и стотиците хора, с които се сблъсквах всеки ден. Загубих го в навалицата и не успях да го открия, колкото и да търсех. Сякаш в миг взе че се стопи.
И също като Малкия Принц, аз се грижех за тази капризна роза, сякаш от това зависеше целият ми живот. И виждах кадрите и спомените да минават пред очите ми, но бях щастлива, защото имах моя светъл лъч. Моята надежда, моят смисъл, моят смях. Но, както става в повечето приказки, лъчът угасна. Пак думи. Глупави, безчувствени, ала без тях не може.
А аз мълчах. Мълчах и носех товара си. Товар от безполезни мечти и спомени. На никого не са притрябвали, дори и на мен, ала ги носех. Не се оплаквах, макар че тихо гледах птиците, по жиците накацали. Мечтаех да съм като тях. Да бъда всичко друго, само не и „аз”.
А нощем, когато сънищата се завръщаха, аз ги приемах с отворени обятия. И връщаха те онзи светъл спомен, който стопляше очите ми. Не знаех и дали кошмарите са истински, или поредните перца, небрежно литнали от полета на някой гълъб, в търсене на любовта… И срещах пак горещите очи и клетви, неизречени, но с времето забравени. Гореше тайнственият пламък, напомняше ми за изминалите дни. За вселите часове, за ентусиазма, гордостта, желанието. За неподправена искра, която да разпалва така познатия пожар. Болезнен, ала сладък. И смъртоносен, и необходим. Опасен, ала все така примамлив и желан. И замъкът на времето, с разкопаните основи и порутените камъни изправи се отново той пред мен. Знамена по кулите, приятелски усмивки, и спуснат мост към вечността. И знаех, че не съм сама. Че съм щастлива. Сама, но не самотна. На устните ми пак разцъфна старата усмивка, в очите ми проблесна стара радост. Забравена и, както мислех аз, погубена навеки. Ала май не бе така.
Отворих всичките албуми стари, със снимки пожълтели. Ъгълчетата, олющени, подгънати, миг почивка не видели. И знаех, че там, където свършва албумът, препълнен със снимки на живота, не свършва моя път. Аз щях да почна да градя отново, макар започвайки от кръстопът. И приключение голямо очаква ме, нали? Ти знаеш…
Съсухрени ръце протегнати, балонът в сини небеса. Макар с лицето на старица, дете живее в моята душа!

С душата на дете

Свързани произведения

Comentarios

Propuestas