6.

Главата му се издигаше само на сантиметри над сухата буца пръст. Отдалеч сигурно приличаше на някаква неравна изпъкналост – толкова се сливаше с околната среда. Но пък нямаше кой да забележи, че все пак на тази изпъкналост се е закачил сноп кафеникава, мръсно-кална коса.

Охрана на лагера пред тях нямаше...

А там животът си течеше по някакво тяхно разписание. Жени разтъркваха в съдини сухи корени, двама мъже бавно деряха убита дива овца, неколцина се въртяха наоколо им... Дерачите изрязаха парченце от овчата лой и го метнаха на гледащите ги облизващи се кучета.

Йоан разбра – за да пилеят така храната, тия са богати. Имат пълни складове, със сигурност някъде са скрили и резерви...

Всички бяха готови. Вдясно от него беше Драко, следящ с едно око ставащото зад  реката, а с другото не изпускащ от вниманието си двамата новаци. Йоан беше решил да ги използва – да види що за хора са, каква полза ще имат от тях. Единия нарече Чък, другия Пип. А по-сериозно щеше да помисли за съдбата им после – след акцията.

Вдигна ръка с палицата и посочи. Напред!

Петима изхвърчаха от храстите вляво до мостчето. Жените първи ги видяха, разпищяха се и побягнаха към центъра на селцето. То трудно можеше да има център, тъй като се състоеше само от няколко ниски колиби. Но между тях наистина се забелязваше полянка – селски площад.

Отдясно изтичаха повече нападатели. Те пометоха постовия – условно казано, тъй като той беше седнал на някакъв пън и май че дремеше. А дрямката в новия свят си беше предизвикателство. И покана...

Ненапразно Тек беше трети в йерархията на групата. Доказа го и сега – хласна с тоягата изненадания часови, после се наведе и бързо преряза гърлото му с тънкия нож. Наричаше го „Шилото” и го употребяваше точно в такива битки. Остър, с тънко лезвие, нож за мъчения и тихи убийства.

Мъжете се завъртяха – кой търсеше с поглед оръжието си, кой се чудеше да бяга ли или...

Но беше късно за бягство. Нашествениците вилнееха и вече нямаше нужда някой да ги командва.

Набързо в бодливите треви се търкулнаха няколко трупа. Първите бяха стигнали жените и сега късаха кожените им дрехи, отблъскваха дерящите пръсти, хапеха измършавалите бузи, а някои дори бяха хванали упоени женските гърди.

Йоан знаеше, че изнасилването е най-голямата награда за хората му и затова дори не се опита да ги спре. Обаче, си подсигури плячката за по-късно. Сграбчи една що-годе млада жена и я блъсна към новите.

- Пазете! И ако пипнете...

По-младият – май тоя беше Пип, хвана жената за ръцете и сръчно я върза със собствения й колан... После застанаха до нея, вперили поглед към Йоан като онези кучета към дерачите.

А Йоан продължи към центъра на селото. Сблъска се с уплашена жена, хласна я с опаката страна на палицата и я остави зашеметена на земята. Все някой от неговите хора щеше да се възползва от находката...

До едната колиба видя три детски трупчета. Нормално. Кой щеше да се грижи за самотните сирачета? А така – поне се бяха отървали от страшното задължение към себе си – да оцеляват.

До вратата на една колиба – малко по-голяма от другите, дори с дърворезби на входната рамка, се беше надигнал белокос старец.

- Храната... – изсъска Йоан и посочи палицата.

Старецът спокойно посочи към съседната колиба, а после смирено се обърна с гръб към кървавото оръжие. Нямаше нужда от приказки – Йоан замахна бързо и ловко.

В малката колиба имаше ракли, торби... и един въоръжен висок и здрав мъжага. По всяка вероятност бяха го оставили да съхранява най-ценното. Може би го заслужаваше със силата и смелостта си – метна копие към вмъкващия се воин.

Обаче, Йоан не за първи път встъпваше в бой. Беше се привел, в очакване на изненади. И без да мисли се хвърли встрани, метна палицата почти без да се мери. Онзи изхърка, после се чу тежко падане на пода. Йоан не се подведе. Завъртя се зад купчината торби, внимателно надзърна.

Наистина, насреща си имаше опитен боец. Палицата беше го улучила в гърдите, но не смъртоносно. Пазачът беше приклекнал, стиснал в ръка меч – такъв огромен Йоан не беше виждал, а в другата ръка стискаше нещо много познато. Вгледа се и изтръпна. Пистолет! Позабравено оръжие, от епохата преди Глада, страшно... Ако имаш патрони, де...

Пазачът имаше. Един куршум се заби в някаква торба, втори изсвистя нагоре към тавана...

Трети изстрел нямаше. Йоан ловко се претъркули и в движение, с опитна ръка, метна широката си кама. Тя се заби точно под брадичката на воина, шурна фонтан кръв, изненаданият противник просто рухна по очи.

Йоан стъпи на врата му, та камата да се дозабие под тежестта на крака му, после превъртя мъртвия. Нямаше време да разглежда пистолета, затова го напъха в пояса зад гърба си. Да, носеше автомата си, но нямаше намерение да хаби така ценните патрони в бърз набег над някакви селяни. И можеше да бъде изненадан...

Изтегли камата, изтри я в някакъв парцал, прибра я в навитите около краката кожи. После свали огърлицата на убития – харесаха му особените искрящи камъчета.

Надникна през входа. Хората му се надигаха от жените, а те останаха да лежат, разперили ръце и крака. Нареждането беше строго – свършваш с нея и я убиваш. Нито им трябваха излишни гърла, нито бяха свършили жените – можеше да си намерят други при следващото нападение.