Сам съм, други няма! Kolio Karpela (siromah)

Христо Ботев

Али Саиб паша вдигна очи и изпитателно изгледа окования във вериги гяурин.
Не защото можеше да избяга. Защото и птица не можеше да прехвръкне над старата, въоръжена до зъби крепост-зандан.
Не че, защото се боеше. А не се боеше, изпитваше истински страх, когато чуеше името на размирника.
“Летящият Дервиш”, “Джинги Би”, или "Неуловимия” – какво ли не го наричаха. Него куршум не го хващаше, сабя не го посичаше.
Днес беше в Търново, основавайки тайни комитети, утре беше в стара София, размътвайки умовете на раята, а други ден беше във Филипополис, учейки местните бунтари как да пълнят кремъклийките с барут и как да сечат зелките на фесовете.
Бившият велик везир беше изпратил не един и двама на смърт или заточил в Диарбекир, и никога не се беше замислил дори и за секунда. Ако някой го беше попитал за имената или лицата на осъдените на смърт, той само би изсумтял. Но лицето на Дякона завинаги щеше да остане запечатано в паметта му.
Али Саиб паша скръсти ръце зад кръста и с бавни крачки се приближи до Апостола. Лицето на гяура беше бледо и брадясало. Мръсна шарена кърпа беше опасана около дясното му ухо. Някой ако погледнеше отстрани, би казал, че навярно би имал зъбобол, но ако се приближеше би забелязал засъхналата струя кръв на шията му и напоената с кръв коса. Предателски куршум го беше достигнал край Къкренското ханче, а вървите на волските му навуща се бяха закачили на плета, оставяйки го в милостта на враговете му. Някоя продажна душа беше подшушнала на турците, че Дякона ще бъде тук и Апостола падна в ръцете на читаците.
Когато чу това, султанът потри ръцете си със задоволство и веднага изпрати от Цариград бившият велик везир Али Саиб паша, Шакир бей, който беше майор от Генералния щаб и бивш адютант на Матхид паша и члена на държавният съвет – българинът Хаджи Иванчо Хаджипенчович.
Зловещата тройка беше едновременно съдия, прокурор и следовател. За да предадат официалност на съда, Али Саиб паша беше добавил шестима софийски съдебни заседатели – българите Хаджи Марко Стоянов, Митьо Карамакчийски и Пешо Желявски също и турците - Садулах Сърръ, Дервиш Мустафа и Мехмед Салих.
Султанът имаше само една заповед: “Правете каквото правете, само по-бързо изпратете на бесилото душманина!”
- Кой си? – рече сухо Шакир Бей и изгледа строго затворника.
Апостолът не го чу. От раната и лютият студ, дясното му ухо се беше подлютило и той беше почти глух.
Заптието се приближи до Дякона и го срита.
- Отговаряй на великия бей, мръсно псе!
Левски вдигна сивите си очи и заптието разтреперано отстъпи назад.
- Не човек, а дявол! – смутолеви той и ръката му потърси муската, която го пазеше от урочасване и зли очи.
- Името ти, хъирсъзино! – извиси глас Хаджи Иванчо Хаджипенчович. – От такива размирници, като тебе ме е срам да се нареча българин!
- Спокойно, Хаджи Иванчо – усмихна се Али Саиб паша. – Никой не се съмнява в твоята преданост... – Хаджи Иванчо се усмихна угоднически и затрака с броеницата си. – Та кажи ми сега – доближи се бившият везир до окованият затворник. – Как е името ти?
Дяконът този път разбра въпроса му и посрещна смело погледа му.
- Васил Иванов Кунчев. Приятелите ми ме наричат Дякона.
- Дякона, а? – Али Саиб паша се обърна, за да избегне очите на Апостола и продължи. – Истина ли е, че размътваш умовете на раята?!
- Там, където има несправедливост, има размирици. – Той се изкашля и веригата му издрънча. – Истина е!
Хаджи Иванчо въздъхна облекчено и погледна победоносно Шакир бей.
- Хърсъзина сам си признава, Шакир бей. Бесилото не му мърда!
Турчинът поклати с глава и се намръщи.
- Още е рано, Чорбаджи Иванчо, още е рано...
Шестимата съдебни заседатели засумтяха отзад. Те също бяха чули думите на Апостола.
- Защо прави това?! – челото на Митьо Карамакчийски се покри с бръчки. – Сам се изпраща на смърт!
- Боже – рече Хаджи Марко Стоянов. – Запази живота на Апостола! Не отнемай нашите надежди! – той се приведе напред и тайно направи кръстния знак.
- Признаваш си, а?! – Али Саиб паша се усмихна подигравателно и добави: – Истина ли е, че си основал таен комитет във всеки град и всяко село?!
- Истина е! Дори основах един в Цариград – устните на Апостола се разтегнаха и белите му кътни зъби се показаха. – Жалко, че нямах време, иначе бих дошъл на гости на Султана... Щях да ви спестя дългото ходене до тука!
- Млък, гяур! – турчинът го шибна с генералските си ръкавици през лицето.
Очите на Апостола хвърлиха гневни мълнии и той раздрънка веригите си.
- Ай, аман! – извика Шакир бей и подскочи от стола си. – Жив дервиш!
Гяуринът беше замахнал с веригата си и ако Али Саиб паша не беше достатъчно бърз, навярно сега щеше да лежи с разбит череп на пода!
- Какво чакате?! – скочи Хаджи Иванчо и размаха с ръце към заптиите. – Усмирете, хърсъзина, дявол да ви вземе?! Не стойте като пънове!
Четирима заптиета се втурнаха към Апостола и го заблъскаха сдървените приклади на пушките си.
- Мамицата ти ще разкатаем, гяурска!
- Ще нападаш, Великия паша, а?! Бесило за тебе!
- Мръсен гяур! Почакай, докато останем насаме!
Дяконът се сви на кълбо, опитвайки се да предпази лицето си.
- Достатъчно! – изправи се Шакир бей. – Гяуринът ни е нужен жив, не мъртъв!
Заптиите скръцнаха със зъби и се отдръпнаха крачка назад.
- Хъирсъзин! – Али Чауш изгледа злобно неверника. – Ще дойде и моето време...
Дяконът се изправи с пъшкане и погледна гордо мъчителите си в очите.
- Кажи – Али Саид паша продължи, спирайки се безопасно на няколко крачки от Апостола – какво пишеше в предадените от комитета предписания и в разпространяваните от тебе книжа?! Истина ли е, че насърчавате раите в бунт срещу султана?!
Дяконът се изплю на пода и погледна презрително пашата.
- Какъв Султан?! Султанът е господар на всички правоверни, не на раите!
- Какво пишеше в книжата?! – извика гневно Шакир бей и размаха победоносно къс хартия. – Ти си мислиш, че ние сме глупави, а?! Че нямаме комитетски книжа, а?!
- Дадените от комитета книжа бяха запечатани. – просто отвърна Апостола. - Какво пишеше в тях - не знам!
- Наистина ли?! – усмихна се подигравателно Али Саиб паша. – Той беше се отърсил от уплахата и надменната усмивка отново кацна на устните му.
- Навярно също не знаеш и членовете на Централния комитет, а, проклетнико?!
- Не. Имам слаба памет. Не помня имена.
- Ааа... А нямаше ли приятели? – чорбаджи Иванчо се надигна от мястото си и се приближи към Апостола. – Всеки има приятели, признай си. Кой те укриваше?! Нямаше ли приятели по местата, където обикаляше и не се ли срещаше с някого?
- Сам съм, други няма! – гордо отвърна Апостола. – Вината е само моя?!
- Наистина ли?! – Шакир бей даде знак на Али Чауш да се приближи. – Кажи на палача да приготви железата... Ще има много работа довечера!
- Когато види железата, ще запее друга песен! – намеси се Хаджи Иванчо. – И майчиното си мляко ще признае!
Левски се изправи гордо и раздрънка веригите си.
- Мене може да ме убиете, но не можете да затриете цял народ! Европа гледа!...
- Европа... – усмихна се презрително Али Саид паша и се изплю на пода. – Европа няма... думата тук! Никой няма да те отърве от бесилото, размирнико! Доведете подсъдимите! – изкрещя той на заптиите.
Левски почувства как нещо го пронизва в сърцето, но лицето му остана хладно като стомана. Дори и един мускул не тръпна...
Разнесе се дрънчене на вериги и в стаята един по един започнаха да влизат подсъдимите. Те имаха обща верига на краката и друга, която оковаваше ръцете им.
Някой от съдебните заседатели наскачаха, за да ги изгледат по-добре.
- Е, това ли са волните харамии?! – изсмя се Шакир бей. – Решили сте да събаряте царството, а?!
- Хвалели сте се, че сте били и по-силни от Донските казаци?! – приближи се Хаджи Иванчо, за да ги разгледа отблизко. – Е, къде ви е силата?!
Последните няколко от подсъдимите влязоха в залата и заптиите захлопнаха вратата след тях. Когато пристъпяха, веригата на краката им се влачеше по пода и навяваше чувство на обреченост и безпомощност.
- Е, къде ви е силата сега?! – повтори хаджи Иванчо. – Съзаклятничите срещу Негово Величество Султана, а сега сте увесили носове... Какво мълчите?!
Един от подсъдимите се изправи гордо и се изплю в лицето на хаджията.
- Предател! Заради такива като тебе пъшкаме под турско иго!
Лицето на хаджи Иванчо се сбръчка и той подскочи като настъпена пепелянка:
- Предател, а?! Като те окачим на бесилото и започнеш да поскачаш като попарен петел, тогава ще видим кой е предателя!
Хаджи Иванчо изсумтя нещо под носа си и се върна мястото си.
- Е, Дяконе – продължи Али Саиб паша. – Реших да опресня паметта ти. Познаваш ли някого от тези хърсъзи?!
- Не – отвърна Левски и се усмихна. – Аз с врагове на царството не се събирам. – Не познавам никого!
Разнесе се тихо шепнене сред осъдените.
- Левски! Боже мили! – почти проплака някой. – И него ли са хванали?!
- Левски, а?! – усмихна се Шакир паша. – Това ти е другото име, а?! Научихме, че си скачал като лъв. Затова са те нарекли Левски!
- Да, истина си е – призна си Апостола. – Едни скачат като Лъвове, други бягат като газели!
Левски изгледа спокойно другарите си и те почувстваха как се изпълват с кураж. Те се изправиха гордо и загледаха поробителите си в очите.
- Времето ви е близко, мъчители! – силно извика Кара Иван от село Ковача. – Дядо Иван...
Той не довърши, защото прикладът на заптието се стовари върху главата му и той се свлече.
- Ще говориш, когато те питат! – излая Али Чауш. – Проклети гяури!
- Огледай ги добре – продължи Шакир бей. – Не познаваш ли някого?
- Не! – твърдо отговори Левски. – Не се срещах с никого, защото те не ми се изказваха!
- Абе, човече – не издържа Хаджи Иванчо, – не те питаме за тия, които не са те приемали, а за тия, които са ти давали подслон!
- Имаше няколко момчета, но имената им не помня – Дяконът вдигна рамене и продължи... - Право си е...
- Никого не си спомняш, а?! – турчинът даде знак на двамата заптии, които хванаха Дякона под мишниците и го повлякоха след себе си.
- Какво ще кажеш за тоя?! Ами тоя хъирсъзин?! И него ли не знаеш?!
- Не! – поклати глава Левски. – Не познавам никого тук...
По лицата на подсъдимите течаха сълзи, някой дори хлипаха. Горките души! Те биха дори дали живота си за Апостола, а сега той даваше своя си за тях! Каква благородна душа! Някой не се сдържа отзад и захлипа като малко дете.
- Ах, майко моя – проплака някой. – Повече не ме мъчи. – Вземи ми душата.
Али Саиб се обърна по посока на гласа и се усмихна коварно:
- Ще ти дойде време, не плачи. Всички ще подскачате като волни птички. Всички до един!... А любимият ви Дякон – първи!
- Вие ще отнемете живота му – гордо извика Кара Иван, но нищо няма да изличи образа му от паметта на българския народ!
- Щом толкова обичаш вожда си, ти ще подскачаш на бесилото до него!... Утре при първи зори... – с недвусмислен знак той показа какво ги очаква.
- Паша ефенди – намеси се несмело хаджи Иванчо. – Трябва да открием всички планове на хаирсъзите. Ами какво, ако...
- Хаджи Иванчо е прав! – добави Шакир бей и се изправи. – Неверниците няма да се отърват толкова лесно. Колкото до бесилото – то няма къде да избяга.
- Така да бъде! – отсече Али Саиб паша. – Имате още шест дни да изтръгнете от тях, каквото можете. И не се размотавайте. Негово Величество Султана е нетърпелив...
- Разбира се, Велики паша. – Хаджи Иванчо се поклони и съдебните заседатели се изправиха. – Ще продължим утре при първи зори...
........................................................................................................................

- Какво стана? Изкопчи ли нещо? – запита Шакир бей и се закашля. Пушеците му раздразниха очите и той почти заплака.
- Цк... – кимна с глава палачът. Него го наричаха Сали Едноокия и той беше от дивите татарски орди в Мала Азия. Някога той беше загубил едното си око и оттогава беше зъл на света. – Всички са юнаци на първия ден... – той размаха нажежените железа и продължи. – Но на втория ден затракват като кречетало на воденица!
- Побързай! – намръщи се Шакир бей. – Великият везир ни даде само шест дни. – Ако хърсъзина издаде другите нехранимайковци, Негово Величество Султана ще ме направи паша...
- А какво ще бъде за мене? – ухили се Сали Едноокият и кривите му, жълти зъби се показаха.
- За всеки комита, който издаде - по жълтица!
- Аллах да ти дава здраве и дълъг живот – палачът падна в краката на бея и продължи да нарежда, – и да те надари с много мъжки рожби...
........................................................................................................................

Беше петият ден, откакто изправяха Левски пред съда. Палачът беше опитал какво ли не, и клечки набиваше под ноктите му и късаше месата му с нажежени железа и го разтягаше на металната маса, дори му сложи на главата трънен венец като на Исус, но клетника не промълви нито дума. Сякаш беше от камък...
Две заптии крепяха Левски от двете му страни, който беше изнемощял от мъченията и залиташе.
- Е, какво, комито – продължи Али Саиб паша, – нещо оклюма, а?!
Сивите очи на Апостола проблеснаха гневно, но от устата му не се отрони нищо.
- Още се дърпаш като дива котка – Хаджи Иванчо се приближи и го разгледа със съжаление. – Защо си такава упорита глава. Признай си кои са другарите ти и ще ти спестим мъченията.
- Ако друго не – продължи Али Саиб паша, – поне мога да ти обещая бърза смърт...
- Аз не се боя от смъртта! – тихо промълви Апостола. – Аз имам една годеница и тя се нарича България. И нищо не може да ме раздели от нея!
- Отведете го – махна с ръка Али Саиб паша и оправи златния си генералски пагон. Вместо да си седи в Цариград на мека възглавничка и да си пие шербета с Негово Величество Султана и най-благородните мъже в Царството, той се занимаваше с тия хаирсъзи. – Нека Сали Едноокия още да поработи на него!...
........................................................................................................................

Беше края на седмицата и на бившия велик везир му беше омръзнало до гушата. Той беше решил да сложи край на шарлатанския процес. Въпреки мъченията проклетия хърсъзин не беше споменал дори и едно име и те само бяха станали за посмешище пред очите на заптиите и на Софийските съдебни заседатели.
Али Саиб паша се изправи и се изкашля сухо. Всички замлъкнаха и зачакаха нетърпеливо.
- Бесилото, нищо друго – рече главният прокурор и изгледа насмешливо Дякона в очите. – Сега можеш да се ожениш за твоята годеница, майка България.
- Паша ефенди – надигна се несмело Мехмед Салих. – Нашият съд няма пълномощието да осъжда на смърт подсъдимите. Само Свищовският Наказателен съд...
Останалите съдебни заседатели също наскачаха и изразиха шумно недоволството си.
Али Саиб паша пренебрегна протеста им и продължи да чете:
- Съдебната комисия в състав: Председател и главен обвинител Али Саиб паша, бивш велик везир и главнокомандващ на сухопътните сили на Негово Величество Султана и членове: Шакир бей – майор от Генералния щаб на Негово Величество Султана и Главен следовател и хаджи Иванчо Хаджипенчович – член на Държавния съвет и личен приятел на Негово Величество Султана, изпълняващ Главен съдия; разгледа доказателствата – той спря за секунда и махна с ръка на заптиите да вкарат подсъдимите, – и достигна до заключението:
Съгласно член 55, 56 от турският наказателен кодекс за съзаклятие – единодушно гласуван – и тримата вдигнаха ръцете си. – Смърт!
По член 65 за обир на царската хазна в Арабаконак и за смъртта на три от заптиите – също смърт! По член 174 от Наказателния кодекс за организиране на въстание срещу Негово Величество Султана – наказание смърт! Смъртната присъда ще бъде задържана до потвърждението. Остави хартията на масата и се обърна към Дякона: - Има ли нещо да добавиш?
- Ако губя - губя само себе си, ако печеля - печели цял народ! – гордо отвърна Левски. Единственото нещо, за което съжалявам, е, че няма да видя свободна България...
- Отведете го... – махна с ръка Али Саиб паша. Беше му дошло до гуша от дебелоглавия българин. С такива на глава не се излизаше. Жалко, че не беше правоверен. С хора като него Султанът можеше да завладее целия свят...
........................................................................................................................

- Мърдай, гяур! – извика Али Чауш и сръга грубо Апостола в ребрата.
- Къде ме водиш?! – запита го Дяконът.
- Спомняш ли си, какво ти казах преди няколко дни?! – подсети го Али Чауш. - Дойде и моя час! Сега ще те окачим на бесилото да поиграеш!
Левски се изправи и залитна от безсилие. От мъченията на палача и от раната, тялото му беше изнемощяло и той се чувстваше като старец.
- Е, подкосиха ли ти се краката?! – подигра го Али Чауш и го блъсна в покритата с черги кола. – Влизай вътре, твоята мамица гяурска!
Каруцарят шибна старият омършавял кон и дървената кола заскърца. Бяха ранни зори и по улицата не се виждаше жива душа. Дори и бездомните кучета бяха се скрили. Али Чауш се загърна в шинела си и даде знак на ротата да последва каруцата. Проклетите гяури бяха готови на всичко. Султанските съдовници бяха напуснали София само с една заръка: “Когато се върнем в Цариград, искаме да чуем новината за смъртта на страшния хъирсъзин!...”
Али Чауш щеше да се постарае за това. Дървената кола стигна до малкото площадче, където стърчеше самотно бесило. На него се полюляваше дълго въже.
- Излизай – потропа Али Чауш по вратата. – Време е за представлението. Заптиите обградиха площада в двоен обръч и зачакаха.
Първи от колата излезе свещенника, а след него Левски. Той още имаше окови на ръцете си: дори и пред бесилото турците трепереха пред страшния хайдутин.
Дяконът се огледа около себе си, въздъхна и една сълза се отрони от окото му. В чии ръце той оставяше тая робска земя?!
Той тръсна гордо глава и се отправи към бесилото. Двете заптиета, които го предържаха от двете му страни, останаха със зяпнали уста. Откъде набра сили това измъчено тяло?! Палачът беше изпотрошил костите му, а той вървеше като младенец!
- Иисус! Истински Иисус! – рече поп Тодор. Той се прекръсти и го последва. Волските му цървули се напълниха със сняг и кал.
Ако някой го погледнеше в очите му, той щеше да види, че те бяха станали червени от плач. Вместо той да дава кураж на Апостола, Дякона беше този, който даваше кураж на него...
Левски се изкачи по малките дървени стълбички и се приближи към бесилото. Палачът Сали се ухили и свали оковите от ръцете му. После той постави бавно примката на шията му. Бавно за да се наслади...
Нещастникът остана разочарован отново. Лицето на Левски остана каменно...
- Играй на воля! – рече Али Чауш и ритна бурето.
- Боже, избави Бъл... – успя само да изрече Апостола на свободата и увисна...
Плачи, майко Българийо! Днес е тъжен ден!
Твоето любимо чедо е мъртво!
...............................................
- Някой идва! Комитата се опита да се взре напред, но снежната буря почти го заслепи. - Оставете заптиите да влязат в прохода. Ще ги ударим от двете страни, както се договорихме. И помнете! Апостола на Свобода е там!
- Сам Левски ме учи как да сека турски зелки – подхвърли някой. – Готов съм!
Само един път читаците да дойдат – надигна се грамаден като канара мъж отзад – Ще ги удуша с голи ръце!
Приятелите му го наричаха дядо Никола и някога той лично беше удушил с голи ръце седем заптиета и ги беше закопал в двора си...
- Само един е! – рече тревожно някой. – Дали турците не са усетили капана?! Не виждам кола и заптии!
- Не стреляй! Свой! – извика отдалече конникът.
Снежната буря почти заглуши вика му, но другарите му го познаха по рунтавия мечи калпак.
- Стоян Кърпела от София. Кой ли дявол го изпрати тук?!
Комитите се надигнаха предчувствайки нещо лошо.
Стоян Кърпела скочи от коня и падна на колене, хвърляйки калпака си на земята.
- Бог да прости Апостола! – рече той, хлипайки като малко дете. – Левски е мърт... – сълзите го задушиха и той захлипа...
- Защо ни наказа, Боже?! – дядо Никола вдигна очи и погледна укорително към небето. – Защо отне нашия Апостол!
Комитите, които бяха хранили и най-малката надежда, че ще освободят Дякона, стояха поразени от зловещата новина. Някой захвърли кремъклийката си в снега и се сви, хващайки се за лицето си. Сълзите му капаха, капаха и, не щеш ли, се случи чудо. Една сълза се отрони, капна в дълбокия сняг и се превърна в снежнобяло кокиче.
- Божии знак! – рече дядо Никола и се прекръсти. – Известете всички, че Бог не е забравил българския народ! Надежда има...
Един от комитите се изправи, още хлипайки и добави:
- Дяконът не умря напразно! Спи, спокойно, Апостоле. Твоето дело е живо!
......................................
Беше 17 февруари 1873 г. Същата нощ тялото на апостола изчезна от бесилото. Поп Тодор и няколко комити откраднаха тялото на великия българин и тайно го погребаха. Когато софийският комендант Осман Паша на другия ден научи, че тялото на хърисъзина беше изчезнало, той само махна с ръка:
- Оставете го, нека раята да го погребе. След месец-два всички ще забравят за него!
Той обаче се беше излъгал.
Не в земята черната положи костите на Апостола българският народ.
Докато ечеше българска реч и докато последният българин дишаше, Левски щеше да остане безсмъртен...
Завинаги...
Защото той беше частица от нас...
Защото всеки един от нас носеше в себе си частица от Апостола на Свободата!

Тоз който падне в бой за свобода,
той не умира...
........................................................................................................................

17 февруари 2003 година, 130 години от смъртта на най-великия българин.

Сиромах , 2003 г.
Български писател.
Забележка : Стиховете са по Ботев...