Сивата лапичка потрепери за последен път. После от устата на мишката потече белезникава пяна. Експериментът ми винаги завършваше така. Месеци наред не успявах да открия точното съотношение между съставките, за да постигна едновременно максимален прилив на енергия в тествания субект и да не го умъртвя.

През последната година бях прекарал с всяка от мишките – сумарно и поотделно – повече време, отколкото с което и да е човешко същество. Не приемах сивите бозайници като безлични експериментални субекти. Бях ги кръстил на любими герои от анимационни филми и преживявах фаталния им край като загубата на реални познати. Може би затова и днешната вечер завърши с бутилка водка. Светли ѝ небеса на Мини! Дано да е отишла в мишия рай. Петдесет и осмата жертва в името на науката в тази лаборатория в рамките на 4 месеца.

На следващата сутрин се събудих с ужасен махмурлук и ясното съзнание, че съм загубил контрол както над работата си, така и над живота си. Нуждаех се от помощ. Не за алкохола. Не се бях пропил. Не и за връзките си. В момента не ми бяха приоритет. Имах нужда от помощ в лабораторията, за да доведа разработката си до успешен край и да продължа нататък. Не можех да се откажа от проект, в който бях вложил толкова време и енергия. Но и не можех да се справя сам. Всеки познава онзи момент, в който започваш да се въртиш в кръг и не виждаш къде грешиш. Вероятно и аз пропусках нещо дребно и поправимо, което обаче променяше необратимо хода на експеримента ми. Обадих се в университета и помолих секретарката в катедрата да качи в сайта ни обява за неплатен стаж. Не ми трябваше някой, който да дреме в лабораторията за пари. Надявах се да се появи човек, който иска да правим наука заедно. А и липсата на заплащане беше гаранция, че ще изчезне преди да сме станали толкова зависими един от друг, че да не можем да работим поотделно. Важен ми беше само за настоящия проект.

След два дни имах асистент. Първоначално не се зарадвах особено. Тайно се бях надявал на вратата ми да почука жена. Проектът си оставаше най-важното в момента, но щеше да ми хареса да пообщувам с някого от срещуположния пол, макар и само в лабораторни условия. Но момчето, което отговори на обявата, бързо ме спечели. Оказа се интелигентно и схватливо и бързо върна фокуса ми върху работата. Преди появата му си мислех, че енергията е решаваща за издръжливостта и постиженията. Не обръщах достатъчно внимание на страничните ефекти от експерименталната субстанция върху мишките. А тя определено скапваше жизненоважни органи. Явно по-бързо и необратимо, отколкото бях забелязал и отбелязал в записките си. За мен здравето на плъховете беше отделна цел, а спрямо основната цел – просто разсейване. Андрей, въпреки липсата си на опит и младостта си (май ще излезе вярно, че не е порок), ми помогна да видя цялата картина. Накара ме да осъзная, че целта не е прилив на енергия, който да увеличава многократно възможностите на експерименталните субекти, а енергия, подобрено здраве и удължен живот в комбинация. „Не се опитваме да създадем енергиен бустер, а еликсир на младостта. Нашата разработка трябва да удължава живота, без да влошава качеството му. Искаме тези плъхове да се държат сякаш са в разцвета на силите си, независимо от възрастта им.“ – това ми каза момчето, когато се запозна с цялата документация. Точно в този момент нещата се обърнаха и тръгнаха в правилната посока. Нова гледна точка – ето това ми е било нужно!

Година по-късно един от най-влиятелните научни журнали в световен мащаб публикува статия за иновативната разработката и умопомрачителните лабораторни резултати от експериментите ни. Не я наричам „разработката ми“, защото бях спрял да я приемам за своя. Беше общо дело. Егото ми не пострада от факта, че навсякъде до моето име стоеше това на асистента ми. Всичко се нареди по най-добрия начин. Момчето получи летящ старт на кариерата си, а аз изчистих съзнанието си от този проект – не просто го приключих успешно, а вече минавах за месия в научните среди. Най-накрая можех да се замисля имам ли живот извън лабораторията и какво да правя оттук нататък в професионален план. Пощата ми преливаше от покани за семинари и предложения за съвместна работа, а телефонът ми стоеше изключен почти през цялото време, за да мога да работя. Бях си създал навик да спирам звука точно в 8:30 и да го пускам отново в 18:00 ч. Най-близките ми имаха номерата на колегите ми, ако изникнеше нещо спешно.

В петък телефонът ми иззвъня в 18:05. Бяха се събрали неприети повиквания, както обикновено, но не бях имал все още възможността (а и желанието) да ги прегледам. Гласът на непозната се разля в ухото ми – нежен и мелодичен, но с нотка на умора и раздразнение.

- Здравейте, професоре. Извинявам се за късния час. Търсих Ви многократно в по-нормално време, но не получих отговор. Сътрудник съм на сп. „Българска наука“. Вече знаете името ми и с какво точно се занимавам от имейла, които Ви изпратих миналата седмица. Надявам се, че не е попаднал в папката Ви със спам. Разбрах от Ваши колеги, че експериментите Ви с т.нар. „еликсир на младостта“ продължават и вече има първите доброволци и разрешение за тестване върху хора. Ще се радвам, ако се видим, за да ми разкажете повече. Ще съм Ви задължена, ако ми окажете честта първа да информирам обществеността по въпроса.

- Разбира се, с най-голямо удоволствие! - Въображението ми вече рисуваше срещата с младата дама. – На този етап обаче все още няма развитие, продължаваме да чакаме разрешението. Знаете, тези неща стават бавно. Безопасността е на първо място. Мога да Ви разкажа каквото пожелаете от направеното до момента.

- О! – чух разочарования ѝ възглас. Непознатата все пак изстреля отговор след кратко мълчание. – Тогава се извинявам още веднъж, че Ви обезпокоих, нямаше защо. Историята с мишките вече е навсякъде. Няма какво ново да ми разкажете.

- Ама моля Ви се! – разочаровах се аз на свой ред. – Мога да Ви разкажа интересни подробности.

- Да, да, разбира се. Все пак искам да се видим, когато започнете тестовете върху хора. Моля, потърсете ме тогава. Спокойна вечер!

- Спокойна и на Вас, ще се чуем скоро. Много скоро. Обещавам!

- Дано… - приключи тя разговора ни, оставяйки ме сам самичък в собствения си хол да се боря с усещането за провал.

Мислех трескаво, докато отварях шкафа с алкохола. Вече знаех каква е следващата стъпка. Не можех да чакам неизвестно колко за проклетото разрешение. Затворих шкафа и отидох до бюрото в кабинета си. Джери, хамстерът ми, премигна с очи, когато настолната лампа освети скромното му жилище. Отключих най-горното чекмедже на бюрото си и извадих две шишенца и спринцовка. Джери се сви в талашитените стърготини в ъгъла на аквариума.

- Спокойно, Джери, не е за теб. – казах му с намигване, докато напипвах вената си.

Само ако знаех какво щеше последва… Дали щях да се откажа да тествам върху себе си, или щях да забивам иглата по-уверено?