Венка беше хубаво стройно девойче, което беше започнало да се момee. Слабичка, с тънка като трепетлика снага, с кафяви кротки очи и тъмни ресници. На бузите си имаше две трапчинки, когато се засмееше. До скоро играеше с двете си по-малки сестри, но вече се събираше с по-големи дружки и с тях си приказваха момински приказки, споделяха си тайни и се смееха задружно.
От известно време беше забелязала настойчивия поглед на Продан и щом срещнеше очите му, които се плъзгаха по снагата й, Венка зачервяваше бузи и се срамуваше от тези сини ясни очи, които я следваха. Заболяваше я стомахът от притеснение и й идваше па потъне в земята от срам. Бедното девойче не знаеше ни къде да си дене ръцете, ни що да каже, краката й се подгъваха и стоеше като истукана, неподвижна като дърво. Веднъж набра кураж и хукна презглава към къщи. Но се втурна в плевнята и се захлупи в сеното. Поплака си щото не знаеше какво да прави. Не смееше да каже и дума на майка си. Продан нещо не й беше казал. Само я гледаше така…особено…изпитателно…нечисто… и една усмивка цъфваше на лицето му, после се разстилаше блага като мехлем…
Сега майка й я пращаше у тях. Въобще не искаше да ходи, ама не можеше да отвърне на майка си. Бяха съседи, един плет ги делеше и високият орех, дето беше разперил яки клони над къщата им. Венка взе менчето с мляко и излезе. Краката й се разтрепериха като си помисли, че може да се види с Продан. Ядно тропна вратника и се провикна, макар да знаеше, че жената няма да се покаже :
- Лельо Ванооо…Лельо Ванооооо….
Баба й Руса се показа на вратата и изшътка тихо:
- Какво си се развикала ма Венке…я тихо…болен човек има ба…
Взе млякото от нея и побърза да се шмугне вътре. Венка изгаряше от любопитство. Искаше да надникне вътре и да види какво става. Снощи чу, как майка й си говореше с баба й, че жената умира. Не беше виждала мъртвец отблизо, а само отдалече кога имаше погребение как се точи колоната. Но баба й затвори със замах вратата и Венка остана на прага. Врътна плитки и се обърна да си ходи. Прекоси двора, когато пред нея се изпречи Продан.
- Ааааа ... Венке…какво правиш тук ?
Венка пак изгуби ума и дума. Помълча, но измънка тихо:
Продан я изпроводи до вратата и тя си тръгна с бърза крачка към дома. Беше минала срещата добре, в тъмното не се виждаха сините му очи и тя успокои туптящото си сърце.
Продан влезе в одаята и тихо попита:
Той извади билето от торбата си. Пусна го в едно котле, изсипа водата от Самодивското и хвърли едно, две дървета на огъня. Седна до огнището и се взря в пламъците. Билето завря и се разнесе тежка миризма на нещо непознато и странно. Такава сладникава миризма, хем силна, хем остра като нож…Стана червена отвара.
Продан я сложи в една паница да изстине и после кимна на бабата:
- Дай на мама с лъжицата…трябва да пие.
Майка му гледаше отнесено, свита на кълбо в постелята си. Надигнаха я и я подпряха с възглавници и почнаха да й дават с лъжичката. Тя бавно запреглъща без да се противи.
Нощта я изкара без треска, спа непробудно до сутринта. Лицето й беше спокойно и отпуснато. После отвори очи:
Баба Руса се обърна към Продан и му каза шепнешком :
Продан замълча. Не й каза за образа на момата дето му се яви в извора. Щеше да го помисли за луд…знае ли се…по-добре да не споменава…
Цяла нощ не заспа Продан. Девойката беше пред очите му, в главата му, в съня му…явяваше се нежна и забулена в мъгла…Писна гайда…Извиси се свирнята високо, високо до небето…Забумкаха тъпани… Мъглата се разсея и се видя чудна хубавица. Венец от цветя държеше и закичи златните си коси, а те се поклащаха щом вятъра пееше в тях…Снагата й затанцува, залудя…бялата й роба се вееше като плащ, на тънкия кръст имаше зелен копринен пояс…Нозете й подскачаха диво във въздуха, не беше виждал такава игра…Белите й пръсти описваха кръгове към небесата…Очите й го пронизваха, огромни зелени очи, очи на чародейка…устните й се приближиха до неговите, алени и страшни като кръв, но той беше като омагьосан, боеше се от целувката й, но тя се докосна до него…Кръв потече по устата му…Целувката й беше сладка като мед, силна като огън, дива като стихия… после тя прелетя над него и се изгуби в огнена вихрушка…
Събуди се облян в пот и зъзнещ от студ.
Боже…какъв сън…полудявам ли… и каква е тази кръв що се лееше от устата ми…
Стана от одъра като замаян и претрепан. Олюля се…Главата го болеше и сякаш чукове се стоварваха върху му. Излезе на двора и изля една кофа върху главата си. Стана му по-добре. Погледна нагоре. Розово сияние трептеше над планината. В далечината синееха върховете. А зад тях надничаха първите слънчеви лъчи.
Все още крачеше по пътя, а Самодивското сякаш го дърпаше като магнит да бърза към него. Спря овцете на поляната и се втурна напред. Бялото биле си беше там, все едно не беше го обрал вчера. Гледаше опулен и не вярваше на очите си.
Наведе се да пие вода и още повече се уплаши. Образът на момата изплува на дъното. Косите й се развяваха като вълни, а устата й пак беше червена като кръв. Усмивка се разля по лицето й, показаха се два реда бели като бисер зъби.
Дръпна се като опарен. Запримига и се хвана за камъните. Пак умираше от страх…
Отиде под едно дърво и се опря на него.
Що става с мен? Каква е тази мома…самодива ли е…самовила ли е… мислите му се щураха в главата и не можеше да разбере нищо.
Хубава, хубава…неземно хубава…неродена мома ли…що се явява във водата…
Хем се боеше от извора, хем любопитството го обземаше и го примамваше в капана си…Изпитваше необяснимо чувство…някакво неземно привличане, омая…нещо го теглеше нататък…към Самодивското…
Бррре, тази мома…взе ми сърцето…
Искаше му се да види девойката пред себе си…поживо - поздраво…а не във водите…
Вече не си и помисляше за Венка. Бяха толкова различни.
Следва…
© T.Т. Todos los derechos reservados