Минаха три години от последните военни действия на Марс. Планетата се превърна отново в червения мъртъв свят, който беше, преди да бъде населена от хората. Земята гледаше безучастно. На нея нямаше войни от десетилетия и никое правителство не искаше да нарушава настъпилия мир. Нямаше никаква намеса, дори не бяха изпратени хуманитарни помощи или кораби, които да спасят цивилното население, което за нищо не бе виновно. Земляните осъзнаваха, че тяхното спокойствие стоеше на много тънки опори, които и при най-лекото сътресение щяха да се счупят.

            Причината, поради която животът на Марс замря, ако можем така да го наречем, не е една. Самото вдъхване на живот на планетата беше прекалено бързо и експериментално. Все едно да сглобиш Франкенщайн и да очакваш тялото му да функционира съвсем нормално. За разлика от обществото на червената планета, това на Земята беше еволюирало. Постепено пораснало като съзнание и численост, то се беше научило да се справя по-лесно с проблемите. Или просто нямаше нищо ново за завладяване и всички харесваха статуквото. На Марс обществото бе спуснато буквално от небето за две десетилетия. Беше възникнало мигновено и също толкова мигновено рухна.

            Джон се разхождаше нервно напред, назад из убежището, както правеше всяка сутрин от близо половин година. Заради самотата и това, че нямаше с кой да разговаря, той просто си говореше сам.

-          Само войни са ни притрябвали. Дойдохме хиляди на Марс, за да започнем от начало, но не. Нечии егоистични интереси опропастиха всичко. Сега съм заклещен в тая барака и чакам един мизерен робот...

И така, докато крещеше и размахваше юмруци, мизерният робот Роб се върна от обичайното си търсене на живот. Това търсене му бе нареждано всяка сутрин и той се връщаше чак когато батерията му е пред пълно изтощение.

            - Роб ела тук! – кресна Джон, след което почеса гъстата си брада.

Малкият еднометров робот се домъкна при него чрез шестте си колела.

-          Резултати! – кратък и ясен бе човекът.

На екранчето на Роб се появи отрицателен резултат за наличието на какъвто и да е живот.

-          Хайде, ела да ми помогнеш – каза Джон и двамата се заеха с друго ежедневно занимание, което беше поправянето на марсианския всъдеход, с който трябваше да намерят помощ. След известно време Джон се изправи и каза учудено:

-          Май най-накрая стана! Получи се!

Той влезе в превозното средство, натисна едно копче и светнаха няколко лампички. След което последваха крясъци от радост и вълнение. Най-накрая, когато се успокои, той отиде да си приготви скафандъра. Въпреки че системата за херметизацията на всъдехода работеше, той си имаше едно наум.

            След петнайсет минути всичко беше готово и те тръгнаха из червената пустош.

-          Покажи карта! – каза ведро Джон.

На екрана на робота се появи карта на местността.

-          Ето тук ще видим дали има някой – каза той, почуквайки с ръка екрана на Роб. - С това ще стигнем по далеч от теб, добре че го поправихме.

Не след дълго обаче всички лампички в превозното средство започнаха да премигват и то спря. Джон се опита да го подкара отново, но без успех. Той се загледа към хоризонта, който вече му изглеждаше недостижим, след което навлече скафандъра, разхерметизира всъдехода и излезе.

-          Хайде, Роб – каза той с примирен глас и свали робота, поставяйки го върху червената повърхност. – Отиваме си и този път ще се опитаме да поправим камуникационната система.

Не след дълго Джон не се сдържа и започна да крещи ругатни, размахвайки юмруци.