То стои край пътя сигурно от цяло столетие. Има исполински размери - един истински великан от приказките! Клоните му са като неистово протегнати към небето ръце - мускулесто напрегнати и релефни. А кората му е грубо грапава, напукана като дъно на отдавна пресъхнало море. Корените му изпъкват над повърхността като грациозни хълбоци на породист кон - едри и силни, вкопчили се в дълбините на земята... Но може би нямаше да го огледам толкова детайлно, ако не бях видял закачения на него некролог. Некролог на младо момче, загинало на това място преди три години. "Три години без нашия скъп син, брат и внук..." Усмивката на непознато момче грееше от снимката на некролога, закачен на място, където дебелата кора на дървото беше обелена и зееше като едва завехнала, но още незараснала рана. Тогава си представих как се е случило. Дървото се издига точно на завой на оживен столичен булевард - вероятно момчето е карало автомобил и не е успяло да вземе завоя. Колата е изхвърчала неуправляема и се е ударила в крайпътното дърво. Ударът е бил жесток, след като кората на това голямо и силно дърво вече три години не може да зарасне и да заличи следата от трагедията...
... Винаги се спирам до това дърво и си мисля за младия живот, който е спрял завинаги тук. И ми става тъжно колкото за момчето, толкова и за дървото - това самотно дърво край пътя. Което, повярвайте ми, макар и да е зелена пролет, няма едно листенце по клоните си. Сякаш е живо, но мъртво. Мъртво по време на живот. Издигащо се с голите си клони и още незарасналия си белег на кората - единственото още живо нещо в него. Неговата жива рана, неговата безмълвна жива тъга и столетна самота...
© Петър Todos los derechos reservados