Есента идва в Молдова, но лятото свършва на един самотен плаж между Резово и Силистар. Пия до дъно от металното канче. Очите ми светят диво в мрака. Вятърът разказва морски приказки.

Групата се е капсулирала. Носим своето собствено време, като огромен сапунен мехур, който ни обгражда с прозрачна, блестяща на изгрева, мембрана.

Вървя по собствените си стъпки. Покланям се на една друга жена, на различната мен, която в отминал живот вървеше по същия път. Тихо принасям в жертва спомените си. Всеки плаж приема в дан по един и ми връща друг – слънчев и наш, само наш.

Смея се шумно в палатката. Щастието заглушава дъжда и отиващото си време. Топлина. Докосване. Пълно безвремие.

Морето е бурно. Ветровито. Мое. С вкус на мента и огън.

Последна вечер. Гората ги обгражда. Огънят оранжевее във водата наоколо. Седя и наблюдавам в мрака нощната приказна картина. Никой не идва за мен…

Ние сме деца. Смеещи се на плажа в Бургас, докато преследваме нашата жълта комета. Перфектната група. Разхождаме се боси из морския град. Площадът, уличните светлини и бавно вървящите хора, са идеалната сцена за мен.
Наблюдава ме. С усмивка. Старая се повече и му се усмихвам в отговор.

Глъчка. Куфари. Токове. Раници. Пот. Тъга. И Заминаване.

Те се опитват да ни отнемат нашата малка Планета с Роза и един единствен Комин.
Влакът потегля към моето есенно бъдеще.