23 oct 2021, 11:50

Сделката - финалът 

  Prosa » Relatos
544 0 1
1 мин за четене

От живота, не можеш да искаш повече от разбиране. Моментите на случване не са фиксирани във времето,те са свързани със степента на готовност на съзнанието да се учи.

 

06:00 h. развиделяваше се. Събудих се с усещането,че съм напуснал нещо важно. Нещо което, реалността ми отне.Сънувах вода,храм,светлина.....сънувах,че летя.На всеки му се е случвало да лети - насън. Този път бе различно. Не бях сам и, което е по-смущаващо, летях държейки се за ръцете на едно синеоко хлапе. Онова същото, което имах самочувствието да поучавам. Не се страхувах, вярвах му! Усещах сигурност и особена лекота.

....................................................................................................

С времето губим важни за нас неща - безвъзвратно.Как страхът от "загуба",променя нашия мироглед?Защо ролята на уплашен слуга е по-приемлива за множеството /обществото/ от превъплъщението в безстрашен шут? И още: - Как подобни мисли избират нечие съзнание? Знаем ли на кого /за какво/ в действителност отдаваме енергията си?.......

Питате се,какво общо има това със съня!

Вечер,преди да заспя,съзнанието ми "улавя" редица въпроси. Те рядко провокират съновидения.Още по-рядко със спомени...

Намирах се в храм, на брега на езеро високо в планината.Беше светло.Беше тихо.Може би, прекалено светло и тихо. Стоях в средата - точно под купола поддържан от симетрична колонада с изящни арки. Стените и таванът бяха покрити с красиви рисунки на ангели и божества. Обследвах с поглед всяка една фигура,всеки един щрих в желание да съхраня възможно най-пълен спомен,но колкото и да се взирах не успявах да видя детайлите. Помислих си: - Господи! Сега да можех да полетя!

Не полетях.Миг и разочарованието щеше да нахлуе, но изведнъж усетих присъствие - особено сияние... .Огледах се.Нямаше никой.Чух се да питам: - Какво си ти?

В отговор,сноп светлина озари мястото до мен.От бялата мъгла изплува фигура.Стори ми се позната.Не грешах ли? Не!

Преди да мога да кажа каквото и да било,вече висях във въздуха,на метър от най-реалистично - изрисуваното лице /превъплъщение/ на Бог.Изпитвах радост.Изпитвах възторг.Изпитвах благоговение.Летях!Летях държейки в ръцете си ръце.Две детски ръце.Ръцете на едно синеоко хлапе.

P.S.

Радостта от живота е в ръцете на хлапето в нас много повече,отколкото сме склонни да си признаем.

© Димитър Георгиев Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Така е, защото децата нямат граници между възможно и невъзможно, за тях всичко е възможно и това е толкова естествено. Нямат реалност, която да ги държи на каишка Раждайки се сме най-близо до истината, после започваме да я губим, защото онези, които отдавна са я загубили, ни тъпчат с лъжите с които самите те са натъпкани. И така...
Propuestas
: ??:??