3.
Времето беше спряло…
Хората заеха позиции – кой на прозорците, кой в таванските помещения, кой в мазе, кой в плевня… И чакаха… Мешо, станал неизбран началник на отбраната, вече два пъти обиколи всички, даже успя да отиде до наблюдаващите пътеките. Навсякъде тишина и спокойствие… Нервно спокойствие…
Някъде завари селяните да прещракват затворите на карабините и ги смъмра. Но малко така – служебно. Колкото да не си играят, че и бели стават…
Иначе и той беше изнервен. Хайде, де – тия защо се бавят?
- Много ли са? – престраши се най-после да попита Минчев. Досега си траеше, защото някак си като страхлив му звучеше подобен въпрос, но после се сети, че е кмет, все пак, трябва да е наясно с обстановката…
- Някъде стотина видях – рече Кръстев. Той беше седнал на стария дървен стол в къщата на дядо Кольо, леко прикрит зад големия шкаф, говореше без да се обръща, а очите му шареха по края на гората долу…
- Не са малко… - въздъхна Минчев…
- Не бяха малко – каза Кръстев – Двайсетина поне остави ...