3.
Времето беше спряло…
Хората заеха позиции – кой на прозорците, кой в таванските помещения, кой в мазе, кой в плевня… И чакаха… Мешо, станал неизбран началник на отбраната, вече два пъти обиколи всички, даже успя да отиде до наблюдаващите пътеките. Навсякъде тишина и спокойствие… Нервно спокойствие…
Някъде завари селяните да прещракват затворите на карабините и ги смъмра. Но малко така – служебно. Колкото да не си играят, че и бели стават…
Иначе и той беше изнервен. Хайде, де – тия защо се бавят?
-    Много ли са? – престраши се най-после да попита Минчев. Досега си траеше, защото някак си като страхлив му звучеше подобен въпрос, но после се сети, че е кмет, все пак, трябва да е наясно с обстановката…
-    Някъде стотина видях – рече Кръстев. Той беше седнал на стария дървен стол в къщата на дядо Кольо, леко прикрит зад големия шкаф, говореше без да се обръща, а очите му шареха по края на гората долу…
-    Не са малко… - въздъхна Минчев…
-    Не бяха малко – каза Кръстев – Двайсетина поне оставихме там. Ранени, убити… Ще ги забавят, ще ги задържат. Пък и за уплах си е да видиш кръв и трупове, когато си мислил, че си непобедим, че имаш насреща си някакви селяндури, а то…
Ангел се понадигна от мястото си. Картечницата беше поставил върху масата, сам се беше разположил върху овехтелите завивки на леглото, а зад гърба му новият помощник Марко слагаше патрони в диска…
-    Нарушихме всякакви правила – каза Ангел – По филмите викат, предупреждават, искат враговете да се предадат… А ние – направо…
-    Що? Съжаляваш ли ги? – сепна се Минчев…
-    Кмете, кмете… Иронизирам, кмете… Иронизирам, защото не сме на кино. Ако бяхме ги предупреждавали, можеше да лежим вече долу на поляната… Не сме на кино, кмете… Или тях, или те нас…
-    Което не означава, че няма да повторят – Кръстев вдигна ръка и настъпи тишина…
-    Ангеле, погледни вляво… До оня бряст…
Ангел внимателно се вгледа в тъмнината и усети – не видя, просто усети, че някой се е изправил до старото дърво и гледа насам. Към тях ли, към заглъхналото и потънало в тъмнината село ли, но беше човек…
-    Да не е някой наш? – попита Марко, оставил пълнителя и също взиращ се в мрака…
-    И какво ще чака там? – попита даскалът – Време беше…
Вдигна винтовката, прицели се внимателно, пресметна разстоянието и стреля…
Фигурата изчезна, а от гората се чу трясък, олово зашиба по покрива и стените, нещо се блъсна в тавана …
-    Само по прицел – извика Кръстев – Изчаквай…
-    Не бързам – изръмжа Ангел, леко надничайки през прозореца…
От съседните къщи се чуха няколко изстрела, автоматен откос резна ухото, но скоро всичко затихна. Старите казармени навици се връщаха, хората усещаха, че няма смисъл да стрелят напосоки, изчакваха враговете да тръгнат през крайселската ливада…
Минчев беше извадил пистолета и го стискаше с изпотена длан. Искаше да стреля, да направи нещо, но да не чака…
Кръстев го усети…
-    Минчев, изчакваме… Нямаме много патрони, а ония са хем добре въоръжени, хем имат скорошен опит…
Кметът кимна послушно, макар че в тъмната стая нямаше кой да го види…
Някъде над римския път отекна самотен изстрел. По всяка вероятност някой беше зърнал непредпазлив противник. Дали го улучи – не се разбра, тъй като гората пак се озъби. И пак откъм селото се чуха само два-три изстрела в отговор…
-    Одъртяхме, ама помним… - викна Ангел – Има заповед, изпълняваш, не се правиш на дървен философ…
-    И като се сетя за моята казарма… - каза Кръстев в настъпилата тишина… - Абе, гадост беше… Ама се научих да издържам на студ, на труд, на тъпотии… Много е  полезно, после цял живот ми служеше това търпение пред дебилите…
-    При нас беше същата работа – каза спокойно Ангел – „Черните полкове“, знаеш… Днес не бих издържал, ама тогава успях. Отделно, че и картечницата овладях. Ей го – де да знаеш кога ще ти потрябва…
Настъпи тишина…
А после ония се хвърлиха напред…