Да съм бил, да съм бил… Най-много на пет години. Едно лято се оказа, че трябвало
да ме изпратят на село сам. Нашите явно са си били наумили да припечелят някой лев по курортите. Старците бяха притеснени. Все пак самостоятелно тримесечно присъствие на чуждо място далеч от родителите, на толкова малко дете не е шега работа. Сещам се че преди да ме заведат на село дядо ме попита по телефона на
какво искаме да си играем. Помня като ден днешен, че му отвръщам: „На война и на войници!”, а и още, как искам да съм наперен генерал.А още и да командвам войници. Той се смя с глас.
Завеждат ме.
Посрещането е както винаги. Щедри усмивки. Изпълнените с нескритата откровена радост, влажни целувки. Благата прегръдка на баба пропита с чувственост, дъхаща на селски уют просмукан с наситен акцент от ароматите на чубрица и сминдух. Следва силната пестница на дядо, в чиято топлина моята ръчичка се губи някъде из гънките грубата му длан. А още и допирът до гладко избръснатата му буза ухаеща на крем Каро. Ама разбира се! Нали е полковник от запаса. При него още от ранна сутрин всичко е под конец. Нашите си тръгват. Тук си спомням как след като останахме сами, дядо усмихвайки се клати глава. А между нас протича разговор, който може би ще се опитам да възстановя по памет:
„Виж моето момче от генералния щаб на армията не позволяват да те произведа веднага в генерал!”
„Ама защооо?”
„Ами в момента нямали толкова много войници! Пък и от командването казаха, че си още много малък!”
„Малък ли?”
„Тъй вярно! Но има и друго!”
„Какво другооо?”
„Липсвал ти какъвто и да е войнски опит!”
„Ми той за какво ми е?”
„ Как за какво?! За да бъдеш командир с толкова много звезди на пагона, като моя!”
„А какъв мога да бъда тогавааа!?”
„Най-много ефрейтор!”
„А той този фрейторина, колко войника му дават да командва?”
„Едно отделение!”
„Какво означава това - отделение?”
„Отряд или групичка от четирима бойци!”
„Ахаа! Ама те като са толкова малко ще ме слушат ли!?”
„Разбира се! Защо да не те слушат?”
„Защото когато сме цялата група - всички слушат госпожата. Ама когато сме само аз, Мартин, Никола и Светльо мене никой не иска да ме слуша! Всички си правят каквото си искат!”
„Ама това са войници! Не са някакви си глезени деца с обикновени имена като Мартин, Кольо и Светльо! Тези са изпълнителни войници! Но преди да ти ги зачисля като отделение, искаш ли да видиш полигона, на който ще ги обучаваш преди да станат истински бойци!”
„Искам! А какво е това полиглон?”
„Полигона е място където войниците тренират. Специално го подготвих за теб! Е! И за твоето отделение, разбира се! Та искаш ли да ти го покажа?”
„Искам!” – отговарям обнадежден аз.
Дядо ме хваща за ръка и ме води долу до реката. Там ми показва, как с помощта на плет от пръчки и метличина е заградил вирче. Някъде колкото една голяма стая. Но то нали тогава бях малък и ми се стори почти като цяло езеро. Много се зарадвах, че поне ще има къде да се къпя без някой да ме увиква. И старецът пита:
„Видя ли и водна база съм ви приготвил? Ще сте направо като ония специалните части дето има казват командоси или тюлени!”
„ Много е хубава дядо!”
Помня че тогава много се въодушевих. А емоцията ми стигна до върха на тополите, когато по път към къщата дядо ми показа няколко бойни хватки за самоотбрана. Влизаме в двора, а баба ни посреща с пълна кошница със салатки и репички. И пита няма ли да закусим с малко хляб и домашно сирене. Ама то при толкова много
нови неща на кой му е до ядене. Само махвам с ръка и гледам с блеснали очи към стареца:
„А дядо тези твоите истинските войници дето аз ще ги командвам - те къде са?”
„Как къде?! В другата стая. Чакат си командира да ги поведе! Готов ли си ефрейторе?!” – пита строго той, а аз както той ме е учил, заставайки мирно му отдадох чест и отговарям:
„Тъй Вярно!Готов съм - господин полковник!”
Влизаме в приземния етаж. Озъртам се! А то в стаята няма никой! Поглеждам учудено, към стареца. А той с типичния си офицерски маниер прави три крачки. Отваря един кашон. И когато поглеждам, а то вътре се гушат четири патета. При което аз едва ли не проплаквам:
„Ама дядооо… Това не са войници! Това са патета!”
„Нищо подобно! Не са никакви патета!”
„Ама как бе дядооо…!”
„Така! Не са патета, гъсета са!”
„Стига де дядооо! Патета гъсета – все тая! Това не са никакви войнициии!”
„Не е така ефрейтор! Гъсетата са много по-изпълнителни и от патетата, че и дори от някой войници новобранци!”
„Да беее! Изпълнителниии! Стига бе дядооо! Те дори не разбират човешки езииик. Как ще ме слушат какво им заповядвааам?!”
„Напротив! Ще те слушат! Ти изобщо си нямаш представа колко са изпълнителни. Сега като им кажа, че ти си техния ефрейтор и ще видиш, как ще се подредят в редичка зад теб. Ще те следват навсякъде. Ти ще им даваш тона… А те ще се опитват да правят това, което правиш самия ти!”
„Да бее! Гъска да изпълнява командаа… Стигааа дядооо…!”
„Ще видиш Нооо трябва много да ги пазиш!”
„ И деее дядоооо! Не стига, че няма да си играят с мен и няма да ме слушат, ами и да ги пазяяя. И от какво да ги пазяяя? Те нали уж са войници!?”
„От котки от кучета и от други хищници. И някое да не се загуби!”
„ Е деее дядооо! Защо се подигравааш!? Тези гъсета, как ще разберат, че ще трябва да се учим да воюваме?”
„Ела ще ти покажа – отвръща стареца, хващаме за ръка и ме води при кашона, продължавайки да ми обяснява – Ето сега аз ще им кажа, че от щаба са те назначили за техен командир. И лично ще ти предам командването! А ти ще
видиш, как те разбират всичките ти команди!”
„Да беее! Стига де дядооо. Пак се подигравааааш! Нали ти казааах! Гъсетата не разбират човешки език.”
„Ооо разбират! И то още как разбират! Искаш ли да ти покажа?”
„ Покажи ми” – отговарям аз повече от отегчено.
„ Ето един такъв трик ще ти служи за подаване на командите! – усмихва се старецът, събира длани и ми показва как с устни през процепа на двата палеца да имитирам гъше крякане – Но искам да знаеш, че трябва много да внимаваш”
„ С кое?”
„ С предаването на командването”
„ И как”
„ Като отворя капака ти ще направиш това, което ти показах с пръстите на ръката… Но като малко по- продължителен кряк. След което на човешки ще изречеш: „Войници след мен ходом марш!” И после ще обиколиш пет пъти стаята. После пак ще направиш това с ръцете дава пъти, но кратко и ще издадеш командата „Стой!”. И ще спреш на място! След което пак ще скрибуцнеш три пъти! Ама по възможност по-дългичко и ще кажеш на глас: „Войници, всички за храна! При мен” и ще им сипеш това житце в оная купичка. А после пак ще направиш това с устните отново ще кажеш: „Войници след мен ходом марш!” и пак ще обиколиш пет пъти стаята. И готово. Командването ще бъде твое за цяло лято.”
„ Дядо това е майтап нали?” – спомням си че го гледах с огромно недоверие.
„Ни най-малко!” – съвсем сериозно ми отговори старецът, после замълча за миг и продължи – „Но има едно много важно условие.”
„Какво?”
„Докато ти правиш това няма да се обръщаш към мен. И няма да ми говориш. А аз ще стоя без да мърдам. Все едно, че ме няма. Става ли?”
„Става!” – с неохота се съгласявам аз и недоверчиво започвам да правя това което ми е казал.
За мое най-голямо учудване обаче, макар и след кратко колебание, гъсетата като чуха звука от скърцането на устните между палците ми тутакси тръгнаха след мен. И колкото и да звучи странно от този момент нататък бяхме неразделни. Вървяха подире ми точно като кудуци. Тръгвам - те също. Спирам - те спират и ме гледат.
Спяха в един голям кашон точно до леглото ми. И най-големият куриоз е, че с огромни усилия ги научих да не влизат с мен в тоалетната, а да ме чакат пред вратата. Голяма игра падна цяло лято с тях. И най-интересното е, че след като на втория месец им пораснах пера само аз ги различавах. Дори им бях дал имена. Другото което ми бе любопитно е, че всяко гъсе си имаше свой характер. Но наистина с помощта на звуците, които дядо ме научи да издавам и с гласовите команди правех едва ли не чудеса. Цялото село ме научи. Викаха ми Гъшия командир. Някой ми се смееха - някой ми се възхищаваха. А когато понякога нещо не ми се получаваше така както ми се искаше, дядо винаги измисляше начин, така че работите в моето гъше отделение да потръгнат отново. Няма да кажа с какъв рев си тръгнах от село наесен. Но не мога да отрека и друго! Че когато на следващото лято се върнах, четирите пернати боеца ме познаха на момента. Само като ми чуха гласа – ахаа! Да видите само какво гракане и какво пляскане на крила беше. Дори не изчаках да се преоблека. Строиха се в редичка и така като го правехме миналото лято заклимбуцаха гъши трътки към вирчето – полигон.
За последващите тъжни събития случили се с дядо и баба няма да разказвам.
Това обаче, което ми остана като пълна загадка е, как тогава дядо накара гъсетата да бъдат толкова послушни. Винаги да вървят след мен и с мен, а още и така безкористно да ме обикнат. Това не можах да го разбера.
Нооо… времето лети! Почнах училище. Завърших за бакалавър. После изкарах и магистратура. Постъпих в една фирма. Поработих две три години. Издигнах се. Един ден големият шеф ме извика в кабинета си и ми каза, че ще ме включи в някакъв проект. Там обаче нямало как да съм сам - работата била много. За това щели да прикачат към мен четирима студенти-стажанти. Вярно - имаха някакви теоретични познания, но от друга страна бяха на нула с практическите си навици и умения. Явно се налагаше на всичко да ги уча - при това кажи речи от нула. Много се притесних. До тогава не бях работил с хора, които да са ми подчинени. Много се чудих, как да постъпя. Не исках да се провалям. Но и да се чудя и да не се чудя така или иначе задачата беше поставена.
И ето идва деня, в който ме представят на екипа. Помня го като днес. Излизаме от кабинета на началника. Аз вървя умислен напред, а стажантския квартет весело щъпунка след мен, безгрижно закачайки се един с друг. Поглеждам към огледалната стена, с която е облицован коридора и чак се стряскам. Ситуацията ми лъха на особено дълбока познатост. Чак сърцето ми притупва. А мозъкът ми като че ли напук блокира. И ей на - не мога, и не мога да се сетя на какво ми прилича това отражение.
Минават седмица или може би повече от две. Нещата обаче с екипа не вървят на добре. В един момент направо се улавям, как причината за всичко най-вероятно се крие в недостига ми на въображение. А погледнато в частност спънката ми е в това, как и по какъв начин не съумявам да организирам работата на стажантите.
Пък то на мен много ми се искаше хем да сме екип, хем като старши ръководител да запазя нужната професионална дистанцията. Тук не зная подсъзнателно или не, но бях поставил на деск топа си снимката която някой бе направил в ония изначален момент, когато бяхме излезли от кабинета на началството и аз вървях на пред, а всички стажанти ме следват по петите.
Така или иначе след поредния неуспешен ден имах нещо да довършвам в къщи. В един момент се налага да направя справка в някакъв от специализираните справочниците. Протягам се към библиотеката. Издърпвам ги, но явно в едно снего от полицата се изсулва и някаква друга книга, шумно падайки на пода. Обръщам лицето на корицата – Ян Бибиян. А в момента, в който я повдигам над земята из между страниците и изпада стара снимка от времето когато бях селски ефрейтор на гъсетата. Книгата връщам на место, а снимката поставям под монитора. После вдигам очи към компа и замръзвам на място. Ще каже човек, че там дето съм на екрана със стажантите, като ситуация съм си лика прилика със снимката на която съм на село с гъсетата. Че като ме напуши на смях. Поне десет
минути не мога да се спра. Накрая успявам да застана сериозен, но нещо в главата ми не спира да пулсира. Имах чувството, как мислейки си едновременно за двете изображения някъде по средата на главата ми двете мисли дадоха на накъсо. И точно в този миг в мозъка ми се стрелва бляскава идея, как може би и със стажантите трябва да постъпвам, като тогава с гъсетата. Така и направих. И хоп! Още на третия ден и четиримата стажантите, както в идеен така и практически план сякаш буквално, следвайки ме по петите, тръгнаха в дебрите от детайли на проекта. Досущ както някога това сториха гъсетата. Пък то сякаш нещата само това са чакали. И не само тръгнаха, ами направо подскокнаха към върховете на успеваемостта. Че така! За има няма шест месеца завършихме проекта.
Предавам си отчета пред борда на директорите, а големия шеф ме хвали.
Друго си е то градското момче завършило магистратура! Я как добре се справи при това с екип изцяло от стажанти - лаици.
А на мен ми става и смешно и милно. Щото как да им обясня на всичките наточени костюмари с лъскавите очилца, че точно в този случай не градската магистратура, а по-скоро дядовото селско школо ми помогна да се справя в тази трудна ситуация.
И тук идва най-интересното. За екипа от стажанти ми бе ясно, как най-вече любопитството около промяната в поведението ми ги мотивира и активира. Но така и до този ден не можех да си обясня кое навремето накара гъсетата да вървят подире ми и да са ми толкова верни. Затова се зарових в нета. И установих нещо интересно. Оказва се че патета и гъсетата тръгват след първия движещ се обект, който видят след излюпването си! А първите звуци които чуват ги приемат за майчина команда.
И за всеки друг може и да е майтап, но за мен си е чиста истина, как след повече от четвърт век успях да си обясня, как дядо ми навремето успя да ме произведе в ефрейтор на гъшето отделение! И защо тогава докато аз обикалях и скрибуцах с уста из стаята, той стоеше абсолютно тихо и неподвижно. Голям хитряга се оказа тоз моя старец. А и само каква сериозна селска школовка ми спретна в онова гъше лято, полковникът му с полковник!
© Ригит Todos los derechos reservados
Ама чакай за каква мобилизация ми говориш? Ако дойде ред да се воюва аз лично веднга ще се запиша като доброволец в Генералния щаб.
Права си че патета за са много изпълнителни. За това веднага щом вляза в Гнералния щаб ще изискам във всички налични инкубатори да се заложат гъши яйца. Войнско стратегически ход който след два месеца ще ни осигури достатъчно на брой стриктно изпълнителен контингент!