Да съм бил, да съм бил… Най-много на пет години. Едно лято се оказа, че трябвало
да ме изпратят на село сам. Нашите явно са си били наумили да припечелят някой лев по курортите. Старците бяха притеснени. Все пак самостоятелно тримесечно присъствие на чуждо място далеч от родителите, на толкова малко дете не е шега работа. Сещам се че преди да ме заведат на село дядо ме попита по телефона на
какво искаме да си играем. Помня като ден днешен, че му отвръщам: „На война и на войници!”, а и още, как искам да съм наперен генерал.А още и да командвам войници. Той се смя с глас.
Завеждат ме.
Посрещането е както винаги. Щедри усмивки. Изпълнените с нескритата откровена радост, влажни целувки. Благата прегръдка на баба пропита с чувственост, дъхаща на селски уют просмукан с наситен акцент от ароматите на чубрица и сминдух. Следва силната пестница на дядо, в чиято топлина моята ръчичка се губи някъде из гънките грубата му длан. А още и допирът до гладко избръснатата му буза ухаеща на крем Каро. Ам ...