Глава осма – Гъхмес и Кеворк

През есента дните бяха къси. Стъмваше се рано. . В градинката на  черквата Света Троица, по пейките  седяха млади влюбени двойки. Тъмнината правеше разговорите им по романтични и често биваха прекъсвани от някоя открадната целувка. Какво да правиш, младост!

В края на лятото, през една топла  вечер, Гъхмес беше срещнал две млади момичета, които хванати под ръка се разхождаха, бъбрейки оживено. По-високата  веднага беше привлекла вниманието на младежа.  Беше слабичко стройно момиче, облечена с широка клоширана пола на едри цветя, бяла блузка и бели къси  чорапки. На краката си носеше сандалетки, които явно не бяха съвсем нови.  Макар,  че беше изучил българския добре, младото момче усещаше, че момичетата говорят  някакъв особен български език.  Това му даде идеята да ги заговори без да прояви нахалство. Хитрец си беше Гъхмес, умееше да говори с хората, особено с младите жени. Знаеше как да се пошегува, как да ги разсмее и естествено общуването с него ставаше забавно.

-Извинете, вие французойки ли сте,- попита младежът със силния си чуждестранен акцент.

Момичетата прихнаха да се смеят, забързаха към изхода на градинката. Но Гъхмес не се даваше толкова лесно и настойчиво предлагаше на двете чужденки да им покаже красотите на вечерна София. Но двете девойки с ускорени крачки потънаха в тесните улички на махалата около Захарната фабрика.

Няколко дни Гъхмес ходеше да се разхожда  в градинката на черквата, но не срещна двете момичета. Той не можеше да забрави кротките очи и тънката талия на по-високата. Кестенявата й коса падаше на едри вълни върху  високите й рамене, а под бялата памучна ризка се очертаваха  едва напъпили момински гърди. 

Той беше упорит и беше решил да се запознае с това хубаво момиче. И един ден упоритостта му беше възнаградена.

Беше събота, с парите от  поредната седмична заплата в джоба, изкъпан, прилично облечен   той  беше тръгнал  на разходка.  По навик краката му го водеха към градинката където беше срещнал „французойката“. Така я беше кръстил  в мислите и мечтите си. Не знаеше името й, а все някак трябваше да я нарича. Тръгна по улица Цар Симеон, пресече  бул. Христо Ботев, отмина „Опълченска“ и след десетина минути се отзова пред кокетната черквичка. Тъкмо се канеше да влезе в градинката, когато сърцето му заби като полудяло. Откъм „Клеметина“ се зададе непознатата „французойка“. Беше сама. „Сега или никога“ си каза нашият Дон Жуан и с широка усмивка се запъти към нея. На две крачки от нея се спря забил чаровен поглед към приближаващата девойка. Тя се смути малко, но не го отмина.

• Наблизо ли живееш, та се въртиш непрекъснато из нашата махала?,-  с уверен глас каза тя.

• Не, не живея тук, идвам заради теб, - директно изгърмя Гъхмес.   Аз се казвам  Гъхмес, а ти?

• Не си българин, това разбрах още първия път. Да не си грък?- попита спокойно момичето. Мене ме викат Виктория. Ние сме македонци, от Солун.

• А ние сме арменци, избягахме от Турция,- със същия тон отговори Гъхмес. Искаш ли да те почерпя една боза, ето там на ъгъла има бозаджийница?, -реши да кове желязото докато е горещо нашият ерген.

• Не мога, сега бързам, може би някой друг път, каза Виктория и забърза към малките тесни улички на махалата.

         Бяха минали два месеца от тази среща. Бяха изпили заедно почти един гюм боза, бяха изяли   доста баклавички и тулумбички, даже се бяха целували няколко пъти скрити зад дърветата на градината. Така минаха няколко  седмици от случайната им среща пред черквичката. Беше им приятно да бъдат заедно. Гъхмес се показваше като „печен“, галантен и щедър кавалер. В бозаджийницата ги познаваха и бозаджията- македонец винаги ги посрещаше със съзаклятническа усмивка. Виктория беше приветливо, усмихнато момиче. Държеше се приятелски, но не му позволяваше повече от невинни целувки.

         Както обикновено и тази вечер, излизайки  от бозаджийницата, тръгнаха към градинката. Седнаха на скамейката скрита зад едно голямо дърво. Държаха се за ръце. Гъхмес се наведе към момичето  за поредната открадната целувка, когато някой го хвана за раменете. Опита се да скочи, но го държаха здраво. Бяха четирима. Тримата бяха по едри и по- големи на години, само единият още беше голобрад юноша с големи сини очи и широко бяло лице.

         -Сандо, вие със сестра ти тръгвайте, майка ви чака. Ние ке поговориме с момчето,- каза този  когото всички наричаха „бато“.

         - Аз съм Ставри, а това са  Лазо и Киро, - каза тартора на групата. Виктория ни е сестра. Ние имаме само една сестра и сме македонци. Ти си бил арменец. Kе се жениш ли за нея или само така?- тонът на Ставри беше спокоен, но не и много благ.

         -Ние се обичаме,- реши да се изрепчи Гъхмес без да си дава сметка в какъв капан падаше.

         -Убаво, много убаво щом се любите, а кога ке дойдат сватовете? - тона на Ставри беше станал по-весел, но не и по-малко застрашителен. Братята му следяха с интерес разговора и особено поведението на арменчето, готови да действат  при опит за бягство.

-Още сме млади, има време,- вече по-неуверено засрича Гъхмес.

-Млади сте, ама време нема!, Или ке я земаш или,- жеста беше недвумислен. Ръката прекарана през гърлото не предвещаваше нищо добро, и пак повтори: ние сме македонци.

-Ама чакайте бе момчета, та ние се познаваме само от два месеца.- реши да внесе спокойствие в разговора младия обущар.

         - Сега слушай, аз какво ке ти казувам. Или  ке се жениш за Виктория или глава ке ти откинеме. Разбра ли? Ке те намериме и у пъклото!- Ставри никак нямаше вид на човек който се шегува. Даде знак и тримата братя тръгнаха, смеейки се под мустак.

         И докато бъдещият младоженец се чудеше как ще се измъкне от македонския капан, брат му Кеворк всяка неделя обикаляше  с приятели близката планина.

         Свикнал от малък с планините, пасъл овцете и козите на турския чифликчия, Кеворк разбираше прекрасно езика на гората, на  цветята  на всяка тревичка, езика на  природата.  Обичаше да слуша песента на падащите през есента листа, воплите на зимната буря, която караше и най-закоравелите планинари да търсят уюта край огромното кюмбе на редките хижи. Вихъра на искрите и блясъка на огъня топлеха душата му. С неколцина приятели арменци, бяха основали туристическо дружество  „Ардзив“(орел) и с удоволствие и чувство за изпълнен дълг към новата си родина, мъкнеха в раниците си тухли, пясък и други материали за построяването на хижа „Алеко“. От ранна пролет до късна есен, Кеворк и неговите приятели обикаляха прекрасната Витоша, която бяха заобичали като своя родна планина. Кафенетата и кръчмите не ги привличаха. Най-добре се чувстваха по стръмните криволичещи пътеки към Бялата вода или прохладата на пътя покрай Владайската река, водещ от село Владая до местността наречена „Златни мостове“, където ги посрещаха като стари приятели, огромните морени, напомнящи вулканичното  минало на красивата  Витоша. 

         След тежката работна седмица, и вечерите над книгите, планинския въздух и слънчевите поляни осеяни с треви, билки и цветя, вливаха в кръвта  на Кеворк жизнени сили, тъй необходими на младежа за да постигне целите си. Скоро щеше да получи диплома от занаятчийското училище и стане правоспособен майстор обущар. Мечтата му беше да има собствена работилница и с братята си да станат самостоятелни. Харутюн и Армен също бяха минали периода на чиракуването. Първият беше изучил саяджийството и машината пееше под командата на краката му. Армен  седеше на бангото с най-възрастния от братята,  който се готвеше за сватба. Лека полека живота на семейството тръгваше по пътя на другите софийски семейства от еснафа.

         В началото на 1932 се преместиха на улица Цар Симеон 112, в красивата къща на Гребенарови. Жилището им беше на последния етаж и пред тях се откриваше красива гледка към близката планина. Само  няколко седмици след преместването семейството се сдоби и със снаха. Младоженците заживяха заедно със  дядо Рапаел, Мариям и тримата братя ергени. Виктория не знаеше арменски, а свекъра и свекървата нямаха понятие от български. Момчетата говореха като чужденци и  често ставаха езикови недоразумения със снахата, за която това съжителство беше изключително тежко. Само  голямата добрина и благия характер на младоженката правеха  възможен съвместния живот.

Освен радостни събития, Новата 1932 година донесе и една съкрушителна вест. В Париж беше починал от туберкулоза Крикор, първородният син на семейството. Тежките условия на живот, лишенията и непосилният труд в  фабриката за боеприпаси бяха причина за ранната смърт на любимия син на Мариям. Неговата вдовица и двете невръстни деца бяха изпаднали в изключително тежко  материално състояние. Мадлен беше на 10, а сестричката й Забел на 7, когато баща им почина, а и майка ми не беше с цветущо здраве.

         Трябваше да се помогне на  децата на Крикор, и семейството реши Мадлен, голямата дъщеря да дойде в България за да живее с дядо и баба и четиримата си чичовци. В началото на есента на същата година, къдрокосата Мадлен  слезе от Ориент експреса, посрещната на Софийската гара от чичо си Кеворк.

                          Глава осма- Ева

Кафене „Комерсиал“ отиваше към края на своето съществувание. Гуляите на Арам с приятели и кенлерките водеха към неизбежен фалит. Затваряха рано, и заведението се превръщаше в кръчма, където всички ядеха и пиеха, а плащаше само чорбаджията.  И един хубав ден, кафене „Комерсиал“ спусна завинаги кепенците си.  И отново цялото семейство легна на слабичките плещи на Ева.  Денем работеше,  готвеше и шеташе из къщата, а вечер тайно изплакваше нерадостната си съдба. Беше само на 23, приятелки й бяха платовете и клиентките, а ухажьори - търговците на шивашки материали, конците, циповете и копчетата.

         Голямата стая на жилището беше превърната в шивашко ателие, там на голямата маса Ева кроеше,  старата и вярна „Сингер“ машина пееше  весело, там на миндера двете помощнички трапосваха подгъви, шиеха копчета, прикачваха ципове, там момичетата обядваха с храната донесена от къщи, и пак там на миндера ученичките на  младата майсторка споделяха моминските си мечти. А вечер миндера се превръщаше в легло за малката шивачка. В редките случаи, когато Арам се прибираше у дома, спеше в кухнята на подобен миндер направен от дървени  сандъци от захар и покрит със стари черги.

         Изморена от дългия работен ден, на нейните плещи лежеше не само шева, но и цялата домакинска работа. Макар и с две  помощнички, Ева беше на крака от ранна сутрин до късна вечер. Малкото свободни часове използваше за да ходи по магазините. Купуваше необходимите помощни материали,  гледаше новите модели от последните колекции на внесените европейски облекла, понякога скицираше някой по-интересен модел. Имаше модни журнали, но й беше съвестно да харчи пари за тях. Сама създаваше модели и клиентките й бяха много доволни. Освен с качеството, тя привличаше жените със сравнително ниските цени. Постепенно помощничките напредваха в занаята, някои се женеха и напускаха, други започваха да работят самостоятелно, но  идваха други, които започваха от „А“ и „Б“. Всяка нейна ученичка оставаше приятелка за цял живот. Ева не забравяше да им прави малки подаръци за празниците, често пъти и тя получаваше   такива от помощничките си.

         Красива и талантлива, Ева работеше и печелеше добре. Издържаше родителите си и помагаше на брат си Арам, който беше започнал да изучава тенекеджийството. Смяташе да си отвори работилница. 

За Новата 1934 година, двете  й помощнички , двете Марита й поднесоха скромен подарък- домашни пантофки от тъмно синьо кадифе. Ева беше радостна и много щастлива от вниманието на своите ученички, които бяха пожертвали част от скромните си надници, за да зарадват майсторката си. За зла беда те се оказаха големи за Ева, което разстрои двете помощнички.Но тя ги успокои, че ще ги замени, нали имаше много обущари сред нейните познати.

 След като отминаха новогодишните  празници, мина и Коледа, магазините отвориха вратите си след празничните почивни дни.

 Тази сутрин момичетата бяха дошли рано.  Ева им беше възложила доста работа. Понеделник майсторката кроеше, а момичетата трябваше да подготвят   поръчките  за „първа проба“, които  Ева правеше във вторник и сряда.

Беше студен зимен ден. Градът беше потънал в снежни преспи. Но тротоарите пред магазините по улица Пиротска бяха старателно почистени от  ранобудни дюкянджии. Между улица Цар Самуил и  улица Ломска, имаше няколко обущарски  магазина на познати арменци. С  кутията  с пантофките в ръка, Ева обиколи няколко магазина, но под различен претекс, всички й отказаха да заменят пантофите с по- малък номер. Ева беше разочарована и малко обидена, че й отказаха такава малка услуга. Неусетно беше отминала бул. Христо Ботев и се канеше да завие на дясно по  улица Софроний, когато на отсрещната страна, точно до магазина за платове на  „Братя Бъчварови“,  забеляза новооткрит  магазин за обувки.  Често ходеше при тях за хастари, канаваца  и други материали, но този магазин виждаше за първи път. Реши да опита късмета си там.

Звънчето закачено над вратата издрънча весело и по зачервеното от студа лице я погали приятната топлина на малка пернишка печка.  От задната част на магазина се появи млад мъж със сериозно лице, огромни кестеняви очи. Погледът му  беше изпълнен с  доброта и известна плахост.

• Какво ще обичате, госпожице,- попита младият мъж с някакъв странен акцент.

Светлите му коси и бялата кожа на лицето я накараха да си помисли, че обущарят е турчин или грък и веднага съжали, че влезе тук. Но  любезният тон на обущаря й даде кураж и Ева извади кутията с пантофите.

• Бихте ли ги сменили за по-малък размер, ако имате подобни? – с  крайно неуверен тон попита тя и продължи. Не знам от къде са купени,  подарък са за Нова година.

• Чакайте да видя, дали имаме подобен модел госпожице,-  със същата сериозност каза обущарят и влезе в задната част на магазинчето.

Тясната завеса, която разделяше магазина на две части се отмести, и се показа главата на млад мъж. Изгледа клиентката и скривайки се зад перденцето  се чу  на арменски. „хубаво парче“,

Обущарят се появи иззад завесата с няколко кутии в ръка.

• Вижте ги госпожице, не са същия модел, но са подобни. Ние ги изработваме. С хубави материали са направени.

• Вие арменци ли сте, - попита смутено Ева, вече на родния си език.

• Да, арменци сме, -каза Кеворк също смутен, че младата жена беше разбрала казаното от брат му Гъхмес. И добави, вземете  каквото  Ви хареса. Ще Ви ги сменя.

• Безкрайни ще съм благодарна господине. Много магазини обиколих, но никой не пожела да ми услужи.

Младият обущар не беше словоохотлив, даже не й каза да дойде пак. Може би беше смутен, че клиентката  беше арменка и беше разбрала неуместната забележка на Гъхмес, но такъв беше брат му.

Ева си избра пантофи, благодари любезно и радостна   се запъти към дома.

В края на януари, в клуба на арменското дружество имаше представление. По традиция след пиесата всички оставаха на приказки и танци. Агоп  „грамофонджията“  осигуряваше музиката, а Артин на бюфета предлагаше  кафета, чай, лимонада и сайдер.   Домашно приготвени бадемови курабии, реване и мляко с ориз с канела  служеха за мезе.

Тази вечер любителската театрална трупа представяше комедията „Търговецът на тикви“. В тази съботна зимна вечер, залата беше почти пълна. Повечето бяха млади хора и хора на средна възраст. Дошли от различни краища на Турция, бяха бягали за да се спасят от гонения, депортации и масово унищожаване. В България бяха намерили сърдечен прием, разбиране и гостоприемство, но поради незнаенето на езика интергрирането  им с местните младежи ставаше  бавно, затова търсеха своите сънародници, създаваха свои дружества. Организираха такива вечеринки, на които да срещат свои сънародници и сънароднички.  Честичко такива срещи ставаха причина за годежи и сватби.

         Ева не обичаше да ходи на тези вечеринки. Беше преживяла един необмислен годеж и едно голямо разочарование, пък и нямаше време за забавления.  Шевът и домашната работа запълваха  цялото й време. Но тази вечер двете й ученички  бяха  настояли да отидат да видят това изключителна  комедия. Ева не можа да откаже на настойчивата покана на двете си помощнички.

         За най-голяма нейна изненада, в лицето на един от героите на комедията позна младият обущар, който й беше подменил подарените й  пантофи.  Така разбра, че младият мъж се казва Кеворк.

         След представлението Ева искаше веднага да си тръгнат, но момичетата я помолиха да останат поне малко и да потанцуват няколко танца. Особено настойчива беше  голямата Мари, която беше красиво закръглено момиче с големи изключително изразителни очи. Момчетата се надпреварваха да я канят, но тя поголовно отказваше, въпреки че едва се сдържаше на мястото си. Малката Мари, слабичко, на пръв поглед невзрачно момиче, не отказваше на редките кавалери, които я канеха и се забавляваше от сърце.

         Минавайки  покрай тях, Кеворк  забави крачките си, кимна с глава за поздрав към Ева и беше готов да отмине. Ева стана приближи се до него.

• Поздравлявам  Ви за ролята, г-н Кеворк. Бяхте чудесен на сцената. И още веднъж Ви благодаря за огромната услуга,- с усмивка му каза Ева, докато той стъпваше неловко от крак на крак, сякаш искаше час по-скоро да се отдалечи от младата жена.

• Благодаря,-  смутолеви Кеворк и побърза към масата на „артистите“, повечето негови приятели,  млади обущари.

Не бяха изминали и две седмици от вечеринката, и един ден на гости дойде една приятелка  на Аница. Казваше се Нурица и също беше от Родосто.  Двете приятелки пиеха кафето приготвено от Ева и тихичко си хортуваха в кухнята.Помощничките на Ева бяха свършили работа и се готвеха да си ходят. Ева също се канеше да излиза, за да купи  цип и копчета  за роклята на г-жа Джапунова, тяхната хазайка.

         -Ева, седни малко при нас, -каза Нурица ханъм. Ще излезеш малко по-късно. Имам да ти кажа нещо.

-Добре лельо  Нурица,  каза Ева сядайки до майка си на миндера.

- Миналата събота си била на театър, хубаво било казват,- от далеч захвана Нурица.

- Наистина беше хубаво, много се смяхме.

- Познавам майката на един от артистите, вчера беше дошла на кафе у нас. Кеворк много те е харесал.

- Кой е този Кеворк, - забравила за името на младия обущар попита Ева.

- Той има обущарска работилница с братята си, на Пиротска. Ти си ходила там.

- Да, сетих се. Много беше любезен и ми смени пантофите, които ми подариха моите ученички за Коледа. Бяха ми големи.  Много съм му благодарен за услугата.

- Искал да се срещнете, така каза майка му. Момчето е много сериозно, познавам го.

- Лельо Нурица, ти си ми близка, знаеш какво стана със Саркис. Сега за сега  не искам никой. Добре ми е с татко и мама. Ето и Арам е ерген. Живеем цялото семейство както някога.

- То си е така, ама ти все пак помисли, че годините минават бързо, вече не си малка,- с аргументите на стара сватовница  Нурица се мъчеше да убеди Ева.

         Аница също поглеждаше дъщеря си с надежда. Време й беше да се задоми, да роди деца, та и тя да се радва на внуци. От сина си не очакваше  такава радост. Той беше минал 30-те и хич не мислеше за семейство. Весели компании, червено вино и руси моми, това беше неговият  живот след фалита на кафенето му.

-Дъще,  ти си знаеш, ти си господарка на живота и съдбата си, но знай човек не може да живее сам. Хубава си, способна и талантлива, всеки мъж би се гордял да те има до себе си. Всеки може да сгреши поне веднъж в живота си. Кеворк е сериозен и трудолюбия младеж, начетен е. Сигурна съм, че ще бъде добър съпруг и баща.  Виж се веднъж с него. Ще пиете по една боза, ще хапнете по една баклавичка, ще си поприказвате. После ти ще решиш.

- Лельо Нурица, толкова си сладкодумна, знам колко много ме обичаш и ми мислиш само доброто.  Хайде няма да ти счупя хатъра. В събота има вечеринка в клуба на „Харач“( арменска организация „Напредък“). Нека ми се обади.

         Навън бушуваше  снежна виелица. Тази година, голям „сечко“ беше безмилостен към софиянци и трупаше ли трупаше бялата лавина по улици и площади. Файтонджиите мръзнеха на капрата, а от устите им излизаше  гъста пара, както от ноздрите на дръгливите кончета наметнати със стари съдрани чулове.

         В  арменския клуб  на улица „Цар Симеон“ беше шумно и задимено. Въпреки многото пушачи, организаторите не смееха да отворят прозорци заради снежната буря.  На импровизираната сцена свиреше новосъздаденият мандолинен оркестър към туристическото дружество „Ардзив“. 7-8 млади жени и  мъже свиреха популярни мелодии. Често бъркаха, но продължаваха с ентусиазъм да се борят с новозакупените  инструменти. Ръководителят им правеше знаци за да  им напомни да се вслушват. Публиката се смееше, но бурно аплодираше всяко изсвирено „парче“, за да поощри начинаещите млади музиканти.

         Грамофонът  засвири и танците започнаха.  Кавалерите  отиваха да поканят девойката, която си бяха харесали, а момичетата свенливо ставаха за да потанцуват с  канещите ги кавалери. Имаше и такива които отказваха на един, а след това танцуваха с друг. Едва на третото поредно танго, Кеворк леко се поклони пред Ева, която оживено разговаряше с двете си помощнички и братята на малката Мари. Ева му се усмихна поощрително виждайки смущението на младежа, и пъргаво стана за да се понесе по прясно боядисаното дюшеме на дансинга. Кеворк мълчеше и често бъркаше стъпките, било от смущение било от това, че беше твърде  далеч от уменията на Фред Астер. Ева танцуваше леко, сякаш едва стъпваше по дансинга. Вече танца беше към своя край, когато Кеворк се осмели да я покани на разходка на следващия ден. Нали беше неделя и двамата бяха свободни.

         Ева прие поканата  веднага. Те живееха само на 3-4 крачки един от друг и  Кеворк предложи да я  вземе от тях на следващия ден към   4 след обяд.. Танцът свърши и двамата отидоха да довършат вечеринката  всеки със своите приятели.