Семейна сага

                                     Глава петнадесета

София преживя няколко  жестоки бомбардировки. Една от тях наблюдавахме от балкончето на селската къща в Петърч. Беше нощта на 31 март 1944 година. От радиото се чу поредното  “Ахтунг, Ахтунг,....” , чу се басовото буботене на американските “летящи крепости” и небето почерня още повече. Бяха хиляди, които идваха да хвърлят смъртоносния си товар върху  столицата на Царство България. В София нямаше военни обекти, имаше само наплашено мирно население, голяма част от което, преди три месеца  беше потърсило убежище по селата и малките градове.

Изведнъж небето  заблестя сякаш стотици слънца изгряха на небосвода. Самолетите изхвърлиха хиляди светещи балони и небето над София придоби злокобен празничен облик. Отдалече изглеждаше, като че ли вълшебни, непознати  слънца огряват красивата, но вече полуразрушена  от Съюзниците столица. Тази бомбардировка беше последният пирон в ковчега на мъртвата българска столица. Претърпяла варварски нападения, хуните на Атила, пожарищата на прабългарските ханове, палена, разграбвана и опожарявана  във  далечни варварски времена, Сердика- градът на сердите,  беше успявала да възкръсне от пепелищата като онази митологична птица,  и отново да възвиси снага., за да се превърне в една модерна европейска столица, често пъти сравнявана с Виена и Буда Пеща. 

 Макар и на 25 км от София, чувахме  глухия тътен на самолетите, грохота на падащите бомби и отраженията на избухващите пожари.  Със свити сърца, бледи като платно лица и погледи вперени в горящия небоесвод,  всички молехме Всевишия да пожали домовете, близките и приятелите ни. Никой не продумваше. Мълчаливо наблюдавахме  изсипалото се над главите ни нещастие и проклинахме  тези които само след година щяха да  унищожат японските градове Херошима и Нагазаки, но вече като наши съюзници, и на които българските политици сега издигнаха паметник. Паметник на тези които  безмилостно унищожиха София, и никога тя не възвърна блясъка и стила на една красива, чиста  европейска столица.

Читателю, не ми се сърди за тези редове. За тези събития е писано многократно от писатели, журналисти, учени и историци, но как мога да не пиша за мъката  забила се като смъртоносна стрела в душата на едно невинно седемгодишно дете.  И след седемдесет години тези жестоки слънца  заслепяват страческите ми очи, а тътена на хилядите бомбардировачи звучи в ушите ми, като чели всичко е станало снощи.

Първият радиоапарат, който имахме беше марка “Орион”. За него бяха измислили следната шега: “Радио Орион с вълшебен тон, но пръщи като кон.” Татко го беше сменил за по -съвременен апарат с  копчета  за пренастроени станции. Марката  “Блаупункт” и до сега съществува и се слави с високото си качество, но вече се е специализирало в  електро-домакинските уреди. 

В края на септември или началото на Октомври, една вечер някой почука силно на вратата. Татко отвори, бяха двама съветски военни, явно бяха пийнали и искаха да слушат радио. Баща ми каза, че радиото ни е развалено, но те не вярваха. Татко натисна кочето, екрана  светна но не се чу никакъв звук, единият от тях седна пред радиото, въртя копчето за намиране на станции, но от никъде не излезе звук. Повярвали в повредата си отидоха и ние се успокоихме. Бутона за включване на радиото имаше два етапа, след първото натискане екрана светваше, но звук не се чуваше, едва при второ натискане на  същия бутон се появяваше звук.  

В началото на септември,  Съветския съюз обяви война на България и навлезе в нея без никаква съпротива. Комунистите- шумкарите слезли от планината , наричани вече партизани, извършиха преврат и с помощта на съветската  армия взеха властта. По села и градове се появиха брадясали мъже и  мъжкарани жени с червени ленти на ръкава и с оръжие в ръце, които се разпореждаха в страната. Гъвкави и далновидни хора, веднага се ориентираха в обстановката, сложиха червени ленти на ръкавите   и петолъчки на реверите и станаха ОФ активисти. Препасаха пистолети и с вдигнати юмруци започнаха да поздравляват бившите си приятели, които ги гледаха с недоумение и им се чудеха на акъла. Е, после разбраха, че са сбъркали но вече беше късно. Тия с червените петолъчки на реверите получаваха  “народни”  пенсии като активни борци против фашизма и капитализма.  Подобно пребоядисване се получи и през 1989 г., след детронирането на бай Тошо.

Тук искам да направя едно  “лирическо отстъпление”,  за да могат моите читатели да са сигурни в своите заключение, каква е  целта на този мой разказ. 

Това не са мемоари, нито пък спомени. Желанието ми  е, моите читатели да  научат за съдбата на арменците живяли в исконните  арменски земи хилядолетия преди появата на османските турци, за съдбата на  семействата от които произхождам, за страната в която съм се родил  и за най-голямата любов на живота ми- моят роден град София.  Вече 78 години живея  на тази земя, през всичките тези години  бях  свидетел на метаморфозите  които изживя България, видях промените  които настъпиха  в Столицата,  през различните етапи на  моя живот.  Целта ми е да споделя с вас, моите  верни читатели, какво видях, кое ме радваше и кое ме натъжаваше през всичките тези години.  Не личният ми живот, а живота на  моето семейство, на близките ми приятели,  живота на хората в тази прекрасна страна,  живота в Моята София. 

Неотдавна, просто от любопитство направих списък на страните които съм посетил през тези десетки години, по най-различни поводи,. Оказаха се 33, трудно ми беше да повярвам, че съм видял толкова много, но  не съм сбъркал, толкова са. За да опиша всичко което съм видял по време на тези пътувания, трябва да изпиша стотици страница. Може би някой ден и това ще стане, ако Бог ми даде здраве  и още няколко години живот. Естествено е човек да изпитва носталгия по отминалата младост, да идеализира миналото и да бъде по-критичен към настоящето.  Старая се да бъда обективен, но не се кълна, че  винаги успявам.

Баща ми беше антифашист. Още от млади години,  е бил  един от основателите на “ХОГ”- арменска  антифашистка организация, чиято програма е  била подпомагането на Армения, а тогава съществува само Съветска Армения. За тази си дейност, баща ми и двамата му по-млади братя, през 1943 година  бяха изпратени в трудов лагер  в Трънска клисура, където строеха пътища заедно с хора от руски и еврейски произход.  Поради влошено здраве, го освободиха точно в деня на смъртта на цар Борис Трети. Затова този ден беше щастлив за майка ми и мен . И докато цяла България се обливаше в искренни сълзи за загубата на своя любим цар, ние  се радвахме, че отново сме заедно. Това стана по време на първата ни евакуация в село Петърч през   лятото на 1943 г. Хазайката леля Цвета и други наши близки си изплакаха очите заради смъртта на Царя, а след 9 септември 1944 г. същата леля Цвета оглави партийната организация на селото.

Тук му е мястото да спомена нейния син Мирчо,  който беше радио техник и общината го беше задължила да пломбира всички радиоапарати, за да не могат хората да слушат “вражеските” радиостанции- ББС, радио Москва или Лондон.  Но с малка отвертчица, хората отвинваха малкото винтче закрепващо колелото за избор на станция, внимателно го слагаха на кибритена кутийка за да не се скъса пломбата и настройваха радиото на  желаната радиостанция направо с оста на потенциометъра.  Всяко действие поражда противодействие, и всяка забрана те кара да измислиш как да я заобиколиш.

През Октомври си събрахме багажа, сбогувахме се с  хазаите и се прибрахме в София.

Градът представляваше  жалка картина. Целият център беше в руини. Самотни хора и цели групи, разчистваха развалините, вадеха изпод тях затрупано  имущество-  изпочупени мебели, печки, дюшеци, а понякога и хора затрупани от бомбардираните сгради.

Тъмносините униформи на полицаите бяха изчезнали, вместо тях по улиците гъмжеше от  въоръжени хора с червени ленти на ръкава. Новите пазители на реда нямаха униформи и пагони, но за сметка на това бяха брадясали и  злобно оглеждаха всеки гражданин с бомбе или жена с дамска шапка на главата.   “Свестните” хора ходеха с каскети, а жените забрадени  или със стари войнишки фурашки на глава, задължително с  петолъчка на ревера.  Голямата селенизация беше  започнала.  

София посрещна  със смесени чувства Червената Армия, която замести германските  ни съюзници. По улиците на София вместо лъскави Мерцедеси, сновяха довоенни съветски камиончета ЗИС 5, газки и мотори с кошове.  По кръстовищата русокоси  “наташки” регулираха движението. Малките “фиатчета тополино”, такситата на довоенна София,  бяха реквизирани за нуждите на новите управници, които дотогава се бяха возили само на волската каруца на съседа. Колите на богаташите също бяха сменили собствениците си. Бензина беше дефицит и на много коли се появиха огромни  “газ генератори”. Мародери ровеха из развалините на богаташките къщи търсейки съкровища. Продоволствието на града беше в окаяно състояние, пазара беше пуст, а   пред бакалниците и фурните  дългите опашки бяха емблемата на новия строй. До тогава София, а сигурно и цяла България не знаеше какво е това опашка пред фурна или бакалница. 

Баща ми и братята му захванаха стария обущарски занаят, намираха материали-кожи и гьон на “черна борса” и правеха обувки и ботуши по поръчка.  Имаха доста работа. Съветските  офицери  разполагаха с много военновременни рубли и плащаха щедро. Любими клиенти на баща ми бяха съветските офицери от арменски произход. Той беше голям родолюбец и общуването с тези военни му доставяше огромно удоволствие. Плащаха в рубли и “червонци”, които след няколко години  щяхме да изгорим в пернишката печка, като ненужни хартийки. Но това е друга тъжна история за която ще ви разкажа когато му дойде времето.

Колежа отново отвори врати и аз тръгнах на училище. Вече бях във второ отделение. Учителката ни се казваше Маргарита Атанасова.  А  български език,  ни   преподаваше  г-жа Фурнаджиева, съпруга на известния поет и писател Никола Фурнаджиев. Когато чу как говоря почти заплака.  Бъгарският ми език беше  сто процента шопски диалект- че ручам, че одим, мачка и леб бяха  думи, които изпъстряха моя “литературен”език. От софиянчето Крикор нямаше и помен.  В френския колеж в София вече учеше едно малко шопче, което  говореше на шопски и въобще не се усещаше, че някой може да  не разбира този цветущ език. Е, с времето се отучих, но госпожа Фурнаджиева  счупи няколко показалки върху мен докато ме отучи да говоря шопски.

Живота влезе в релси, но те бяха нови и непознати.  Появиха се “Наркооп”, “Нармаг” и “Хоремаг”. Изникнаха  зевзеци, които измисляха политически вицове. Хоремаг се рашифроваше по следния начин: “хора влизат магарета излизат”.  Старите софиянци започнаха да ходят с каскети за да са в тон със заобикалящата ги среда и да не ги обвинят, че са фашисти.  Шушоните и галошите станаха дефицитни,  продаваха ги само срещу бележка от предприятието, или от кварталната ОФ организация, на която  задължително  трябваше да си член,  да  плащаш членски внос, да ходиш на събрание и на организираните от ОФ-ето мероприятия- бригади, вечеринки, кръжоци и т.н. В търговията се появиха нови термини като “дават”,  “пуснали са” или “ще раздават”, сякаш това ставаше не срещу пари, а  като социални придобивки. Нищо подобно, и това което “даваха” и това което бяха “пуснали” се плащаше с български пари, и то на цени диктувани от държавата.  Боре фурнаджията от нашата махалата влезе в кооперация, чичо Нубар затвори малката си  квартална бакалничка, Габровеца спусна кепенците и ни лиши от вкусотиите които продаваше до 1944 г. Изчезна тахан халвата, кремвиршите с естествено черво потънаха в рафтовете на историята.  Живота се модернизираше по модел диктуван от братята  освободители.  

Топонимията  на града също се промени, имената на улиците бяха осъвременени в партиен дух.  Улица Мария Луиза беше прекръстена на  Георги Димитров, бул. Царица Йоана стана бул. Сталин, Солунска  беше наречена Васил Коларов, площад Света Неделя  прие името на Ленин, а  Царя  се възроди като булевард Руски.  В училищата  се пееха партизански и бригадирски песни, навсякъде висяха портрети на партийните вождове. В нашето училище това не стана и този факт се оказа фатален за неговото съществувание. 

Избягалите след септемврийското възстание  1923 г., Георги Димитров, Васил Коларов и техните съратници, спасили се по чудо от сталинските гулаци, се завърнаха в България за да я поведат по новия път начертан лично от “бащата на цялото прогресивно човечество” Йосиф Висарионович Сталин.  Обучавани от съветските чекисти, нашите  шумкари- партизани, бързо усвоиха сталинския принцип- “има човек, има проблем, няма човек , няма проблем”, и лека полека неудобните един по един изчезваха от “пиацата”. Естествено най-масовата чистка беше  създаването на тъй наречения “Народен съд”. Със скалъпени обвинения, наплашени до смърт свидетели, жадни за лично отмъщение хора, беше съден и осъден на най-тежките наказани, цвета на българската интелигенция.  “Покрай сухото гори и суровото” е казал народа, и това беше онагледено по време на “Народния съд”. Стотици бяха убити или изчезнаха безследно по онези мътни времена. Много години след тези събития един бивш партизанин ми разказа как в техното градче- Перущица или Брацигово, не помня точно, той и другарите му са събрали няколко младежи, които навремето закачали техните моми, натикали ги в мазето на участъка и  ги ликвидирали без съд и присъда. Беше горд с деянието си, а на пръв поглед даже беше симпатичен добряк.

От време на време, чувахме за някакви “горяни”, които бяха тръгнали по пътеките на бившите шумкари, но новата власт пипаше здраво, пък и познаваше добре  планинските пътеки, та  всякакъв опит за въоръжен преврат беше ликвидиран.

През 1945 година усилено се заговори за репатриация на арменците. Желаещите да заминат за Съветска Армения  не бяха малко.  Баща ми беше един от най-запалените да заминат за  Отечеството.  Като известен общественик и радетел на репатриацията,  той беше избран за член на Централното ръководство на Репатриационния Комитет.  Правеха се списъци на желаещите, събираха се пари за фонд “Репатриация”, провеждаха се събрания и заседания. Въобще  се развиваше  много активна дейност. Първата група от 1000 семейства от цяла България трябваше да замине през лятото на 1946 г. Най-късметлиите попаднаха в тази първа група. Имаше сръдни, “защо те, а не ние”, сълзи, разделени семейства, единия брат заминава, другият ще чака следващата партида и т.н. Говорело се е, че  следващите години групите ще бъда по-голями. 

У нас също положението никак не беше весело. Майка ми не искаше да заминаваме и по цели дни плачеше, въпреки че с нас заминаваха и вуйчо, вуйна и баба и дядо. Т.е майка ми нямаше да се раздели от родителите си и от по-голямия брат. И въпреки това не искаше да заминаваме.   Татко и тримата му братя бяха запалени на темата заминаване за Отечеството, но най-голямият и най- малкият бяха женени за българки, и за сега нямаха право да кандидатстват за репатриация.  Такива бяха правилата определени от Москва. След много години, гледайки филма “Изток-Запад, ни стана ясно защо семейства  от смесени бракове не трябваше да заминават за Съветската Родина. Но през 1945 г. такъв филм не можеше да съществува.