ШЕГА

          Двама от работниците, разтоварващи цимент, спряха да отдъхнат, а третият продължи да работи сам. Дрехите лепнеха мокри на гърба му. Той седна в каросерията на камиона, едва когато тръгнаха за следващия курс. Наметна дочената куртка върху потното си тяло и се отпусна на брезента. Почувства как стегнатите от носенето мускули се разхлабват и наливат нови сили.

         - Що се трепеш толкоз? - попита го единият работник.

         - Да ми е сладка почивката.

         - Сашка бе, ти поне имаш пари, хвани се на по-лека работа! - каза другият.

          Не отговори. "Здрав и силен съм, ще работя. Лека работа не искам, даскалът има нужда да смени неговата. По цял ден стои затворен в стаите - ни слънце вижда, ни въздух. Сгънал се, слаб, прегърбен - на човек не прилича. Ако му сложа една торба цимент на гърба, ще клекне. Не е работа това, щом поне веднъж не се изпо­тиш както трябва, та да излезе непотребното от тебе. Добре ми е на камиона. Пък парите - имам ги! Да работят и да харчат колкото мене и те ще имат!" - мислеше си Сашо.

          От заплатата отделяше за почерпка и за цигари - другите внасяше на влог в банката и те се трупаха. Говореха зад гърба му, че бил глупав, не знаел какво да ги прави. Чуваше, но не обръщаше внимание. "Силният винаги отстъпва - си казваше. -Злоупотребяват с добрината ми. Те, ако са умни, няма да говорят така. Умните си траят. Всички ми завиждат за парите. Не съм знаел да ги използвам! Че нека си стоят, ще потрябват някой ден. Ако те имаха, какво?! Ще ги изхарчат за глупости или ще ги събират като мене, ама отстрана много знаят!"

          Газката зави към гарата. Беше последният курс. Докато Сашо носеше тежките торби, продължи да си мисли за себе си, за парите. "Ако бях женен, ако имах деца, по-друго щеше да е. Пък то, не можах да си намеря момиче. Нали съм товарач по камионите, прост човек. Днешните моми търсят все красиви и богати мъже! Светът се напълни с мошеници и тарикати -  колцина останахме прости хорица!? У мен едно здраве и малко пари, с които не знам какво да правя!"

Натовареният камион ръмжеше по нагорнището. Сашо лежеше на платнището, загледан в далечната синева. Не че не беше си харесал момиче - харесал е, ама откъде смелост да отида при него? Още не можеше да забрави срещата с Неда.

Беше тиха лятна вечер, по жътва. Здрач се спускаше над топлата земя, която галеше с дъха си. Току-що бе свършил работа и слизаше на чешмата да се измие. Като изскочи от върбите, забеляза, че на чешмата имаше жена.  Приближи още и позна Неда. Тя отдавна изгаряше сърцето му. Замря на място. Момата остави пълната дамаджана, издърпа и без това късата си рокля нагоре и загреба с шепи от водата. Кръвта кипна в жилите му. Искаше му се да се да изтича и да я грабне в прегръдката си, да ù прошепне нежни думи, но нe посмя. Девойката усети, че я гледат - обърна глава към него. Косата ù откри дълга лебедова шия. Като видя объркания младеж, тя повдигна още нагоре роклята и изчурулика дяволито:

          - Харесвам ли ти?

          Лъснаха с белотата си стройните ù бедра. Стъписа се Сашо, притесни се и обърна гръб. "Нека се измие спокойно, няма я смущавам!" - си каза тогава.

          - Глупчо! - викна момата и побягна по пътечката. Опомни се, скочи след нея.

          - Недо! Чакай! - спусна се след нея, но тя избяга.       

          Камионът спря пред склада. Разтовариха. Сашо се прибра вкъщи и, още не влязъл, се залови за работа по двора. Събра боклука и го запали, сипа на свинете бърканина, издои кравата, почисти ù, изхвърли мокреха и сложи прясно сенце в яслата. Взе яйцата от поло­зите, нахрани кокошките и, доволен от свършеното, каза на майка си:

         - Затвори после добитъка. Аз отивам в кръчмата.   

          Пътната врата хлопна и тромавата му фигура закрачи по шосето.

          Сядаше на масата на Кирето - двамата бяха най-старите ергени в селото.   

          Вътре беше оживено. Кирето го чакаше.

          От кръчмата товарачът излезе, плетейки крака. Той пре­коси площада и привлече вниманието на група младежи. Сашо седна при тях, без да каже нещо. Всички замълчаха.

          - Сашка, какво става с тебе? - запита го Даньо, колкото на наруши мълчанието.

          - Нищо. Какво да става? С тебе какво става? - изфъфли пияният.

          - Разговарям с тези хубави девойки.

          - Ами и аз ще разговарям.

          - Харесва ли ти това момиче? - намигна Даньо на ком­панията и настани работника до едната от тях.

          Почувствал близостта ù, Сашо се смути и отвърна обър­кано:

          - Харесва ми, как да не ми харесва - и заби мътния си пог­лед в нея.

           - Искаш ли да я вземеш за жена, а? - наля масло в огъня момчето.

          "Дали искам, ще ме пита! За такова момиче всеки е готов. Пред очите ми израсна. До вчера играеше с кукли по пътя, а днес кара кръвта ми да кипи. Такава жена ми трябва. Сърцата е, като Неда!" - прецени той.

          - Искам я, ама тя няма да ме вземе.

          - Ще те взема. Аз те обичам! - каза закачливо момичето и всички прихнаха да се смеят.

          - Само че обещай, че ще я занесеш вкъщи на ръце! - намеси се друг младеж. - Обещай още, че ще ù купиш  автомобил, ще вдигнеш нова къща за булката!

          - И аз те обичам, Валя... ти само ела! На край света ще те занеса, само да поискаш! И кола ще ти купя, и къща ще построя, вила - всичко ще имаш, всичко, каквото пожелаеш! Разбираш ли? Да вървим! - пламна Сашо и посегна да хване девойката. За пръв път се осмеляваше да изговори такива думи. Вален­тина скочи от пейката.

          - Сашо, аз се пошегувах. Нали разбираш?

          Студен душ заля товарача. За миг той изтрезня, стана му болно. Младежите се отдалечиха, оставиха го сам на пейката.

          - Нали каза, че ме обичаш? Тогава... защо?

          Даньо подкани младежите да се отдалечат и шумната им компания тръгна нанякъде. Разотидоха се към полунощ. После, докато изпращаше Валентина, прикрит в сенките на уличните дървета, Сашо чакаше момичето. Младежите спряха пред портата на дома ù. Даньо придърпа момичето към себе си да го целуне. От сянката на близкото дървото изскочи Сашо и гласът му ги стресна:

          - Валя, аз те чакам. Събуди твоите, да им кажем, че... сме се оженили.

          - Ами сега! - изтръпна Валентина.

          - Влизай! Аз ще се оправя с него - целуна я бързо мом­чето и спря до пийналия мъж. Потупа го по рамото и му рече:

          - Да вървим, приятелю, да се премениш. Сватба е това, не е шега работа! Имаш ли нов костюм?

          - Имам - кимна товарачът.

           - Напред тогава! - поведе го момчето по заспалата улица.

          Стигнаха до площада . Преди да го остави сам, му рече:

          - Върви се приготви. Аз ще се преоблека и ще дойда.

          - Отивам, отивам - опита да се разбърза Сашо.

          Прибра се вкъщи, измъкна от гардероба костюма и започна да се облича. Но докато събуваше панталоните, седна на леглото, литна се и не усети кога заспа.

          Сутринта се събуди изненадан от това, което видя. Смътно си спомняше какво се бе случило. Прибра новите дрехи и излезе навън. Извади вода от кладенеца и се наплиска. "Присмиват ми се. За глупак ме смятат. Майната им. Най-хубавото е човек да бъде добър. Добрият навсякъде е такъв и в работата му личи, ако ще цял живот на кравите на рине или да товари и разтоварва камионите като мене, човек ще си остане. Кравите му ще са кротки, лесно ще им се шета, чисти ще са, повече мляко ще дават. Животно, животно, ала от добрина и то разбира, пък много от хората не разбират. Не съм против шегите, ама трябва да се знае кой може да носи. С всяко нещо не бива да се шегуваш. Не знаеш от кое най-много ще заболи!" - мислеше си ядосан.

          - Стояно, я ела тук! - подвикна на една от овцете и тя веднага дойде при него. - Погледни се на какво приличаш! Виж колко репей си налепила по вълната си! Къде си се завирала? Чакай да те изчистя, че да станеш хубава. Ха така, да му е драго на човек да те гледа!

          Погледна слънцето. То се беше вдигнало над гората - трябваше да тръгва за работа. Пак си спомни за Валентина и му докривя. "Аз съм си виновен - не трябваше да пия толкова. Младежка работа - луди-млади. Откъде да знаят какво ми е на душата?! Сам им се натрапих. Така ми се пада."

          Цял ден работата му тежеше, което много рядко се случваше. Вечерта отиде в кръчмата. Видя Даньо на една от масите и отиде при него. Беше объркан. Не знаеше кой на кого трябва да се извинява, но си каза: „ Добрият човек отстъпва и пръв подава ръка.” Затова, рече:

           - Даньо, извинявай за снощи. Не ми връзвай кусур - пияна работа. Какво ще пиеш?

           - Каквото пиеш ти. Извини ни и ти за неуместната шега.

           - Вече забравих - излъга Сашо.

           Напълниха чашите и се чукнаха. После отиде при Кирето, доволен, че не му се сърдят.

            След няколко седмици, Валентина се омъжи за младеж от далечно село.