В мен бушуват мисли и не дават покой на душата ми. Летя с времето в миналото и настоящето, и спирам там, на най-високото място, където земята и небето се докосват, и всеки момент ще се слеят. Всичко е синева и шепот. Шепотът на времето. От тук се вижда прекрасна панорама. Долу е великолепие от сгради, коли и дървета. Да, това е градът на спомените. Полетиш ли с тях, виждаш едно минало, което те кара да въздъхнеш, но ти си в настоящето. А настоящето е изпълнено с много драматизъм и болка. Оглеждам се с широко отворени очи и за малко да  се сблъскам с миналото. Бавно отпивам на глътки от чистия въздух и с любопитство се приближавам до каменната стела, на която е написано накратко. Да, забравих да спомена – Есенемас, Станимака. Асеновата крепост в обхват, по-точно площ от 12 хектара. Последната от трите страни почти  е непревземаема. Мисля си: "Виж, доста интересно решение! Разбира се, че стратегически е естествена защита от неприятеля. Крепостта е построена още  пети век преди новата ера, когато траките я използват като укрепление.

Римският император Юстиниян я възстановява и тя е една от 300 крепости, построена от него, срещу славянските нашественици.

 Продължавам да чета и с изненада установявам, че след Клокотническата битка 1230 година, преминава в пределите на Българската държава. Самият цар Иван Асен е написал на каменната стела на входа ѝ.

 През 9-ти, 11-ти и 13-ти век претърпява значително строителство. И ето я сега, доживяла до настоящето. Нейното присъствие тук, върху твърдата гръд на естествения скален масив, сякаш маха с ръка и зове: "Пътнико, поспри и ела да чуеш моята приказка!" Ехото подхваща думите ѝ, а вятърът ги подема.Тя разказва за един велик император – силен и независим, който брани и повежда своите воини, в битка за победа.

Но аз съм в настоящето.Замислям се за времето, в което живеем."Къде са онези силни мъже да поведат народа си към победа, животът му да стане по-добър?"

 Бавно слизам по нанадолнището и се озовавам на пътя, който ме зове към моето домашно огнище.