ЩАСТЛИВЕЦ
Седим, ще се сраснем със столовете. Те са твърди, кафяви, като нарове, като съдебни скамейки, подсъдими сме, а съдът го няма още.
Небето изпраща въздушни целувки на кестена до нас – пожълтял, и той кафяв, на петна, ококорените му очи са ненужен плод, удрял и прогледнал преди да умре. Това са такива целувки, студени, от които ти идва да се затвориш в себе си, да зъзнеш, да се страхуваш от нещо.
- Да влезем вътре, а? – предложих.
- Не, не искам. Не мога да не пуша. Налага се.
„Ти пушиш и без цигара”, казвам си. Дъхът му излиза замъглен, насечен, прилича на параход, който пуфти, от комините му свисти пара, бучи, шуми, а не помръдва от мястото си.
Заведението е празно. Отвън няма хора, вътре няма въздух.
- Сънувах я отново. – Отпива бавно от кафето. Поръча си дълго кафе, пръстите му са дълги, като на пианист, мълчанието му, и то дълго, само паметта му е къса. Забравя, че няма да я върне чрез съня си.
- Какъв е смисълът да я сънуваш?
Пак мълчи. По някое време отговаря:
- Така е ощ ...