Събудих се от това, че ми се вие свят. Въртях се в кръг. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная, че съм вентилатор. Стар, пожълтял и наплют от мухи.

Въртях се шумно и хрипах, едва раздвижвах въздуха, напоен от мускус, застояло и похот. Под мен неоправеното легло с посивели от употреба чаршафи напомняше доскорошна среща.

Затворих очи от погнуса. Отворих ги. Над мен се въртеше стар, пожълтял и наплют от мухи вентилатор. Погледът ми отправен в тавана изгаряше от неоновата светлина. Мирис на формалдехид дразнеше ноздрите ми.

Затворих очи. Отворих ги. Плувах сред остатъци от риба и помия. Нямах въздух, опитвах се да си поема, но напразно. Задушвах се, давех се.

Затворих очи. Отворих ги. Над мен се беше надвесила медицинска сестра, която крещеше, а начервената й уста разголваше незащитени зъби. Кокалестите й ръце се опитваха да ми сложат кислородна маска.

Затворих очи. Отворих ги. Преминавах през дълг коридор. Краката ме боляха, но сякаш не вървях, а плувах. Носех се бавно. Около мен имаше само врати с номера, таванът с напукана мазилка нервно трептеше.

Затворих очи. Отворих ги. Някой ме буташе в легло по стар коридор. Опитах се да кажа нещо, но кислородната маска ми пречеше, чу се гръгорене и гърлото ме заболя, сякаш го прободоха с шило.

Затворих очи. Отворих ги. Лежах по средата на езеро. Водата бавно носеше лодката, в която се намирах. Безкрай от тюркоаз.

Затворих очи. Отворих ги. Лежах в стая, боядисана от далтонист. Навсякъде синьо. Таванът, прозорците, стените, леглата, всичко, абсолютно всичко беше в синьо. Сърцето ми се сви и тъкмо исках да затворя очи, когато нещо до мен се размърда.

Нещото се оказа възвесело чиченце на средна възраст с обинтована глава. Чичето с гордост разкриваше пред мен остатъците от зъби и ме изучаваше с малките си, палави очички, разбира се, сини на цвят. Защо ли въобще го отбелязвам.

- Здрасти - каза най-после то - добре дошъл!

- Къде съм? - попитах шепнейки, защото и той шепнеше, а и главата ме болеше.

- Не знаеш ли? – остана така изненадан, сякаш съм го излъгал, че ще го черпя нещо, а после съм го обрал.

- Ако знаех, щях ли да питам. – започвах леко да се дразня и ако не беше главоболието навярно щеше да си проличи.

-  Е, щом не се досещаш... - това е от ония паузи, в които те оставят колкото и да не ти се иска да се сетиш, досетиш, някой да ти подскаже, да избягаш, да подскочиш, нещо да се случи, но не й да ти отговорят на въпроса.

- Хайде, човече, не ме мъчи, къде съм?

В този момент в стаята влезе невероятно красива, красива, красива, красива, красива жена. Заради такива като нея са се водили войни, самоубивали са се, написани са хиляди романи, оди, сонети, посветени са стихове, построени са храмове, снимани са филми. Би било добре да забранят такъв тип жени със закон, много главоболия ще бъдат спестени.

- Добър ден! – усмихна се тя и стаята засия, синьото заблестя, небето се проясни и зачуруликаха славеи.

Тук трябва да отбележа, че чиченцето изпадна в такова блаженство, че видимо се подмлади с 20 години и ако не беше превръзката на главата му, щях да стана свидетел как прошарена коса се превръща в черна.

Каквото и да се случваше около мен едно беше сигурно - яко са ме надрусали.

- Как се чувствате? – попита жената и ме погледна с такъв проницателен поглед, че ако не бях на легло, щяхме да изтанцуваме танго, да я хвърля високо във въздуха и час и половина да я гледам как бавно пада надолу, за да мога да се насладя на всичките ù форми и да я отведа в неизвестна посока.

Наистина са ме надрусали яко!

- Добре, но не разбирам къде съм? - казах аз, макар че ми се искаше да пофлиртувам малко, да загатна колко интересен и вълнуващ човек съм, но пуста му логика не ме остави.

- Вие сте в болница. Претърпял сте инцидент или поне така ни се иска да мислим и засега ще останете под нашата опека. Аз съм психологът на отделението и ако имате нужда да поговорите с някого, насреща съм.

- Психолог? Отделение! Какво отделение? Защо психолог? Какъв инцидент? Какво се е случило?

- Засега ще Ви оставя да си починете и ще намина по-късно. А вие се успокойте, опитайте се да поспите.

- Чакайте, аз съм спокоен, моля Ви, обяснете ми!

- Ще се видим по-късно. - каза категорично тя.

Побърза да излезе, оставяйки ме озадачен, неразбран, захврълен, неудовлетворен, смазан от лиспата на информация.

- Остави я - чух да казва чиченцето – винаги се връща и става все по-хубаво.

Ядосах се, но тъй като не можех да помръдна, нищо не можех да направя с яда си, а не ми се крещеше.

-  И все пак какво е това отделение? Ти поне ще ми кажеш ли?

- Тук събират неуспелите самоубийци. Аз, ти, момичето до прозореца, всички сме неудачници, които сме се опитали да се самоубием, но не сме успели. Аз съм тук за 15 път.

Гледах към странното човече неразбиращо. Исках категорично да отрека, че съм самоубиец, но единственото нещо, което ни доказва, че вчерашния ден го имало, че пътят който сме изминали не винаги е бил напразен, че има смисъл в направеното - са спомените, а моите се бяха изпарили. Нямах никаква идея какво съм правил през последни 24 часа, а това означаваше, че може и да съм се опитал да се самоубия.

Погледнах отчаяно към прозореца, под който се намираше още едно легло, в което седеше момиче с големи сини кръгове под очите и превръзки на китките. То се клатеше напред назад, прегърнало коленете си, босо, облечено в свръх голяма нощница, която спокойно можеше да ползва за палатка.

- Ами ти- чух се да казвам – не си ли прекалено малка за да се самоубиваш?

- Аз не съм се самоубивала!

-  Защо си тук?

- Има някаква грешка. Бях на купон, после ми се зави свят, нищо не помня. 

Събудих се от това, че ме вадят от някаква вана и всичко е в кръв. Но не съм се самоубивала.

Това ми даде малка надежда, че и аз не съм.

- И какво се получава, само аз ли си признавам в тази стая, че съм самоубиец! - възнегодува чичето.

- Явно да! – казах.

- И вие сте като мен, само дето се мислите за по-добри.

- Така ли? А какво точно пък ти се случва на теб, че си тук за 15 път. Не можеш да стигнеш финалната права ли?

Момичето се изкикоти и на мен за първи път, откакто бях в съзнание, ми стана леко.

- Аз съм карък – каза леко обидено чичето и сините му очи се натъжиха. – Каквото и да направя, както и да се опитам да се самоубия не става. Ето последния път, тръгнах да се беся, но тавана падна върху главата ми. И предните пъти все нещо се случваше и се озовавах в болницата. Нямам кост, която да не съм чупил. Колко промивки на стомаха имам ако знаете. Винаги оцелявам. Голям карък съм да знаете.

Чудех се да се смея или да плача. Смоубиец да се оплаква от това, че не му върви в смъртта. Но пък му бе провървяло с терапевт. Оказа се, че и 15-те пъти е бил приеман от красивата, красивата, красивата, красивата психоложка. Започнах да си обяснявам каръка му.

Няколко часа по-късно тя отново влезе в стаята и не се случи нищо особено, което ме наведе на мисълта, че явно започваше да ме отпуска. И въпреки това тя си оставаше все така красива. Започнахме да си говорим.

Тихо.

Приятелски.

Тя леко докосваше ръката ми, гласът й гаделичкаше ухото ми, ароматът на тялото й възбуждаше обездвиженото ми тяло. Ровеше нежно в паметта ми. Галеше спомените ми и тъкмо да свърша от цялото това внимание, си спомних за последните 24 часа.

Добра е! Много е добра!

Наложи се да ù разкажа всичко, а то не беше много, не беше и кой знае колко похвално.

Истината бе, че се прибрах от работа и намерих бележка на масата, в която жена ми обясняваше с три реда, че ме напуска. Стана ми тъжно, защото това означаваше само едно - скоро нямаше кой да ми сготви любимите ястия. Обожавах готвенето ù. Вечер бързах да се прибера, защото гозбите й много напомняха мамините и ми ставаше мило, топло и уютно. Не си говорихме. Нямаше и нужда. Аз похапвах с наслада, гушках я и след няколко часа гледане на телевизия си лягахме. Бях щастлив, а тази мръсница да вземе да ме зареже. С бележка. С три кирливи реда. Много се ядосах. Купих всякакви почистващи препарати. Лъснах печката до блясък и след това с невероятно удоволствие я изхвърлих през прозореца.

Ето в този момент ме е сполетяло нещастието, защото при вдигането й съм си закачил блузата и съм полетял след нея. Слва богу, че живея на 2-я етаж и че само малко съм се поначупил. Но за печката знам със сигурност, че вече за нищо не става.

Докато разказвах историята си красивата, красива, красива, красива, красива, красива психоложка кимаше с глава и си записваше нещо. После ме погледа право в очите и попита:

- Как се чувствате сега?

- Облекчен – отговорих. И наистина се бях облекчил. Моментално осъзнах ,че с жена ми никога не съм изпитвал това върховно чувство. И докато разпъвах устата си в блаженна усмивка, момичето проговори:

-Извинете, но аз не съм самоубийца! – гласът ù трепереше и видимо се тресеше.

- Знам мила, нямаше места в другото отделение и затова временно те сложихме тук, до час ще те преместят.

Психоложката стана, отправи се към врата и преди да я отвори се обърна към нас с думите:

- А с вас момчета се надявам повече да не се видим – и излезе.

С чиченцето се спогледахме и в един глас изкрещяхме:

-  О, ще се видим, ще се видим - и избухнахме в смях.

Така не съм се смял от години.