Ще ти разкажа приказка. Една красива приказка, в която ти няма да чуеш края. Нали казват, че хубавите неща са невидими за очите... Тази приказка е истинска. Като сърцето ми, като душата, като мен. Като моето вълшебство. Приказка за едно момиче, по-красиво и от най-безумната мечта, по-добро от най-добрата вълшебница, по-истинско от живота. Приказка за едно момче, омагьосано завинаги от това момиче. Тя носи в очите си блясъка на звездите, гласът й може да разтопи и най-лошите думи, устните й са извор, от които отпивайки веднъж, ожадняваш за цял живот и нямаш покой докато е утолиш тази жажда. И момчето се докосна до най-ревниво пазената й тайна. Душата. Онова нещо, от което никой не може да избяга, веднъж усетил, силата, която притежава. Силата, която може да те издигне. Силата, която може да те спре. Силата, която те кара да се чувстваш жив.

А болката постоянно ги настигаше. Стоеше редом с любовта, надничаше нагло  в съня им. Вървеше зад тях. Обръщаше се, когато се погледите им гледаха в една посока и ги настигаше в самотните нощи. Те бяха свикнали с нея, а толкова искаха да я унищожат. Завинаги. Можеха  да създадат един нов свят, където всичко да е сътворено с любов. Където слънцето да ги венчае, а луната да ги дарява с онази загадка, притулила истината в жълтата си сянка. И приказката продължава...

Знаеш ли, продължава, защото тази болка е слаба, в сравнение със силата на двете сърца, които туптят, които... Продължава. Приказките свършват с хубав край, но свърши ли тази приказка, свършва и надеждата. А тя е безсмъртна, така че...