Щрих, нанесен с трепереща ръка, разкъса душата ми и спря времето на сърцето ми. 

Бях останал сам сред гора от изсъхнали чувства и тъмните облаци на скръбта ме обръщаха със сянката си. 

Пороят от сълзи на породилата се мъка отнасяше дните ми към небитието.

Мислите ми бяха застинали в пепелта на угасналият пожар и само все още блестящите очи на отиващия си живот, ми напомняха, че някога бях съществувал. 

Стъпките на света бяха заспали до мен и вече никога нямаше да бъда част от неуморния им ритъм.

Една бледа ръка, като с ветрило се опитваше да премахне от лицето ми бързо трупащите се облаци.

И тогава, през разсейващата се пелена, видях...

Беше Луната, моята Луна, до която никога не успях да достигна.

Май се усмихнах.

Вятър пробяга по отдавна неподдържаната ми брада.

 Нещо топло и влажно се докосна до мен.

Хиляди пъти си бях представял как тази влажност превзема устните ми и се разлива по тялото ми.

 Хиляди пъти бях говорил в самотата си за това. Хиляди пъти питах съня си - защото само в него тя беше със мен.

Толкова много неща тогава исках да кажа...

А сега вече не можех, вече нямаше смисъл да ги казвам.

Усетих отново вятъра край лицето си...

Нещо опари шията ми...

Някакъв неясен звук достигна до мен...

Затворих очи - тихо, за да не изчезне образът ù...

Вятърът все по-настойчиво шумеше в лицето ми...

Мокри парещите стрели падаха върху мен...

В далечината спомените започнаха да избледняват...

Последният щрих на живота ми...