Щрих, нанесен с трепереща ръка, разкъса душата ми и спря времето на сърцето ми.
Бях останал сам сред гора от изсъхнали чувства и тъмните облаци на скръбта ме обръщаха със сянката си.
Пороят от сълзи на породилата се мъка отнасяше дните ми към небитието.
Мислите ми бяха застинали в пепелта на угасналият пожар и само все още блестящите очи на отиващия си живот, ми напомняха, че някога бях съществувал.
Стъпките на света бяха заспали до мен и вече никога нямаше да бъда част от неуморния им ритъм.
Една бледа ръка, като с ветрило се опитваше да премахне от лицето ми бързо трупащите се облаци.
И тогава, през разсейващата се пелена, видях...
Беше Луната, моята Луна, до която никога не успях да достигна.
Май се усмихнах.
Вятър пробяга по отдавна неподдържаната ми брада.
Нещо топло и влажно се докосна до мен.
Хиляди пъти си бях представял как тази влажност превзема устните ми и се разлива по тялото ми. ...