Разляло се бе небето като подница по жаравата от звезди. Луната, сякаш нахапана прегоряла пита, канеше гладните. По нея лепнеше солта от морето, кротко като мъртвец. Преобърнато. Паякът, предачът на сънища, наплиташе бели нишки по тревите. Под тях земята се пропукваше от сушина, сякаш змей бе изпил млякото от гръдта ù. Петльова кръв багреше белите кърпи на общите трапези. Смееха се жените, а сърце до сърце, полуголи мъжете, потропваха своето човешко хоро. В очакване за обхождане на къщите, бели секири и сопи просветваха в каруците. С тях мъжете викаха дъжда, чистеха земята от змейов огън... Като платно от суеверия, старата вяра завиваше душата.
Само Въльо, рибарят, стоеше настрана. Взираше се в светлите очи на малката Богородичка, която изпадна от корема на една от рибите, при последния улов. Взирането в светлото опива, разтваря самотността и съмненията до избистряне...
- Въльо, бре – подвикна една от жените - Ще гоним змея, че да завали. Идваш ли?
- Ида, ида, само да се измия... – обе ...