Навън беше тихо и спокойно, гъста мъгла покриваше целия град, а аз - сама и изоставена от всички - се лутах из него. Не ме интересуваше никой и нищо, просто исках да избягам от миналото, от болката, от всичко познато и избледняло. Вървях бавно и си задавах хиляди въпроси, но само един се повтаряше в съзнанието ми: "Защо, защо чак сега намерих смелост да си тръгна?!" Не можех да си отговоря на него и това разяждаше бавно ума ми, усещах се безсилна, изморена от всичко, дори от живота си...
Вървях монотонно, не засилвах крачката си, блъсках се в хората, без дори да ги забележа, чувах само как се смеят зад гърба ми - мислеха ме за луда - но нямах сили да се обърна и да им отвърна... бях безчувствена към всичко. Не исках да мисля за нищо, исках само свободата си, а аз бях толкова близо до нея, че даже не вярвах, че мога да я достигна...
Усетих, че краката ме водят към парка, там се чувствах в свои води - дърветата ме успокояваха, нежното излъчване на цветята на фона на лунната светлина - то ...